Не ме плашиш

Глава 6

Седях на стола и слушах крясъците му, огласящи стаята. Не смеех да мръдна, исках да вляза да му помогна, но не можех да мръдна. Но най -накрая се престраших да се доближа до вратата, надникнах през малкото прозорче и го видях. Беше седнал на леглото и се държеше за главата, стана ми супер гадно и само като го погледнах, отворих вратата, погледите ни се срещнаха, очите му бяха зачервени. Аз се приближих и седнах на леглото до него, той като че ли се изненада и също седна и се обърна. Няколко минути просто седяхме и не говорихме, през цялото това време мислих какво да му кажа, за да разваля тази неловка тишина. Накрая той заговори :
-Какво правиш тук?
-Ами, просто се чудех дали си добре и исках да ти благодаря за всичко.-казах аз, като имах чувството, че гърдите ми ще се пръснат от притеснение. Не исках той да си мисли, че го харесвам и затова идвам.
-Ами добре съм, мерси, че се сети за мен.-усмихна се фалшиво Ви и заби поглед в пода.
-А добре ли си?-попитах.
-Ам, да, да, нищо ми няма, просто съм малко изморен.
-Ами добре, аз тогава ще си тръгвам, не искам да ти преча.- продумах, станах от леглото и за ходих към вратата, но тогава усетих, че ме хвана за ръката. Обърна ме към него и ме прегърна силно, като зарови глава във врата ми. Аз се опитах да го отблъсна, но не успях и накрая се примирих.
-Моля те, не си тръгвай още, чувствам се много самотен, нямам никой до себе си, не ме оставяй още.-каза Ким и ме погледна, видях как една сълза се търкулна по бузата му, но той веднага я изтри.
Аз без да се замисля седнах отново на леглото. Постепенно подхванахме няколко теми и започнахме да си говорим. Смяхме се много но неусетно видях, че е станало много късно беше 1:27, трябваше да тръгвам, но сякаш не ми се искаше, за първи път го виждах да се държи така, а може би и за последен път ми се случваше. Докато мислих какво да кажа, за да си тръгна усетих тежест на рамото си, обърнах се и го видях беше заспал, не ми се искаше да го будя. Затова леко го помръднах и го положих на леглото, но той хвана ръката ми и е придърпа в леглото. Беше ме обгърнал с ръцете си и не ме пускаше.
-Не се дърпай, днес ще спиш при мен и не смей да ми противоречиш.- каза.
-Защо? Наистина трябва да си тръгвам, Ви, моля те, пусни ме!- отвърнах аз, но той не направи нищо, просто ме притисна още по -силно до себе си. Честно да си кажа, доста ми се спеше и бях уморена. След няколко минути и аз се отнесох в дълбок сън.

Събудих се, Ким още спеше леко, помръднах ръцете му и набързо се изнизах, чувствах се супер неудобно от станалото пък и след няколко часа бях на училище. Прибрах се възможно най-бързо и закусих(как без закуска бе, важно е да се плюска😂) тъкмо се бях затичала, когато се блъснах във входната врата. доста често ми се случваше, чудех се как живея тук повече от 10 години и все забравям, че се дърпа не се бута. Та затичах се към училище, часовете вече бяха започнали,а аз не исках да ми пишат закъснение. Тичах с всички сили, вече бях в училището, когато се блъснах в един човек. И двамата паднахме, аз се обърнах да видя в кого съм се блъснала и видях, че е момиче и я попитах :
-Добре ли си, удари ли се?
В момента, в който тя се обърна аз я познах, тя беше моя приятелка , казваше се Со Йонг ,една от най -добрите, щом я видях веднага я прегърнах. Познавах я още от съвсем малка, аз бях една година по -голяма от нея.
-Какво правиш тук?-попитахме двете в един глас.
-Ами аз уча тук. Ти? -попитах аз ,докато я прегръщах.
-Ами от днес и аз.- засмя се тя.
-Омо, не може да бъде, толкова се радвам, кажи в коя стая си ще те упътя. Бях забравила изобщо за часа, който пропусках в момента. И двете тръгнахме по коридора, изпратих я до стаята, пожелах й успех. Точно в този момент се сетих, че закъснявам и бързо се затичах към стаята, отворих вратата и всички ме погледнаха, бях цялата червена и задъхана. Тогава видях Ви и още повече се зачервих, направо имах чувството, че ще припадна.
-Защо закъсняхте?- попита госпожата.
-Ам, ами, просто имаше нова ученичка и се беше загубила, аз я придружих до класната стая и се забавих.
-Хмм, добре, щом казвате, засега ще ви се размине, можете да седнете.
Аз набързо седнах на чина и извадих учебниците си, беше ме толкова срам да го погледна. Започнах да пиша, а Ви ме гледаше отново, толкова мразех да ме гледа така.
-Защо избяга?- попита той .
-Ами трябваше да се прибера и да си оправя нещата, а не исках да те будя и да.- отвърнах аз.
-Хей, нали това ще си остане нашата малка тайна, не казвай на никого за случилото се вчера, става ли?-каза той.
-Ем, да, да, добре ,щом искаш. -отвърнах и се обърнах, някак от тези думи ме заболя, не знам защо, но се почувствах гадно, но го преглътнах и часът продължи. Дойде междучасието и излезнах в коридора, когато видях Куки, който беше притиснал поредната си жертва до стената, той беше един от големите женкари, всяка му падаше в краката. Той беше на моята възраст, но от съседния клас. Реших да се приближа да видя какво става, а той седеше, като бе стиснал за китките едно момиче, а то плачеше, реших да се приближа още повече, за да видя кое е това момиче и тогава я видях, това беше Со Йонг, плачеше. Веднага щом видях това се разярих, не можех да търпя някоя от моите приятелки да е в беда. Доближих се до тях и бутнах го и му се разкрещях, при което той се обърна срещу мен, а Со Йонг стоеше там и не мърдаше. Тогава той ме хвана за косата.
-Ей, плъх, как смееш да ме пипаш ?! Веднага се извини!
-Никога няма да ти се извиня и никога повече не пипай моята приятелка, разбра ли?- казах и го ритнах в междукрачието, той падна на земята, а аз хванах Со Йонг за ръката и тръгнахме да бягаме...

Здравейте, ето я новата глава, надявам се да ви хареса. Съжалявам, че е толкова къса ще се постарая следващата да е по дълга и специално посвещавам тази глава на Aligatora_bts27.💖💖💖 и KristinaTerzieva, която все още се блъска във вратата на стаята си