Чонгкук и Бебето Демон ✕Vkook✕

= 15 =

Когато Джимин ми каза, че има леля, която разбира от тези неща – думите бяха съпроводени с едва забележимо, предпазливо кимване с брадичката към Техьонг – в съзнанието ми веднага изникна образа на откачалка на средна възраст, с гъста бухнала коса, огромни очила с  диоптри и поне дузина котки.

Да не повярвам човек, колко точно се оказа тази представа.

Е, поне очилата липсваха.

– Джимин! – изписка нисичка женица, обвивайки костеливите си ръце около племенника си, който ми хвърли умолителен поглед.

Направих крачка назад, придържайки Техьонг.

Да не бях луд да му помагам.

– Здравей, лельо Бът – потупа я неловко по рамото Джимин. – Нова прическа? Страшно ти отива.

Бът?*

Сериозно?

– Никога не е те бивало да лъжеш – изсумтя Бът и направи крачка назад, поглеждайки към мен. – А вие сигурно сте Чонгкук и Техьонг?

Погледнах стъписано към Джимин, който повдигна рамене.

– Хайде, влизайте. Имам прекалено любопитни съседи, за да говорим навън – подкани ни лелята и се скри вътре.

– Казах ти, че е добра – прошепна ми Джимин.

– Мислиш ли, че имаме шанс да измъкнем от нея и  числата за тотото? – попитах с надежда.

– Че това как ще ти помогне с Техьонг?

– За помагане не знам, но ще ми е много по-лесно да си примиря със ситуацията, ако съм милионер.

Едва бях прекрачил прага и вратата се хлопна сама зад мен.

Най-вероятно от несъществуващото течение.

***

– Заповядай, миличък – усмихна ми се Бът, поставяйки пред мен чаша пълна с някаква зеленикава течност. Можеше и така да ми се струва, но в погледа ѝ май долових съжаление. – Специален чай за повече късмет. Ще ти е нужен.

Преглътнах и благодарих с половин уста.

Колко обнадеждаващо.

Техьонг започна да шава и аз го пуснах на пода, оставяйки го да обикаля около кухненската масата, гуайкайки си на воля.