The Stranger

15. Твърде много вълнение за един ден

Когато отворих очи беше тъмно. Не се намирах в моята стая. Огледах се и тогава осъзнах къде се намирам. Бях в гората. Изправих се до седнало положение и се подпрях на едно дърво. Главата ми направо пулсираше от болка. Огледах се още веднъж и там някъде в тъмнината съзрях една черна фигура. Изправих се и побягнах на някъде. Знаех, че ме следва. Беше бърз. Бягах колкото сила имах и не спирах въпреки, че не виждах абсолютно нищо.
Той ме следваше неотлъчно. Знаех го макар и да не беше нужно да се обръщам, за да го видя. Усещах го. Тук всичко щеше да свърши. Пред мен се разкри огромна пропаст, осветявана единствено от лунната светлина. Това беше краят. Успях да спра на сантиметри от пропастта. Обърнах се. Поне ако ще ме убива някой, да видя лицето му. Тъмната фигура беше на около метър от мен. Макар и само за секунда успях да я огледам. Беше цялата в черно. Лицето не се виждаше, но усещах че ме наблюдава. Фигурата беше мъжка. И в следващия миг както си стоях на сантиметри от пропастта изгубих равновесие и щях да падна, но мъжа хвана ръката ми и ме издърпа на безопасно място. Той ме спаси. Озовахме се на сантиметри един от друг. Загледах се в лицето му. Беше на младо момче. Но какво прави той в гората по това време? Взирахме се един в друг в продължение на и аз не знам колко време. Имаше прекрасни очи. Направо да се изгубиш в тях. Накрая се престраших:
Аз: Кой си ти? - прошепнах
Т(той): Защо си в гората по това време?
Аз: Мога да ти задам същия въпрос, а и аз попитах първа.
В следващия миг той се отдели от мен и ми каза:
- По-добре се прибирай. Опасно е. Не се знае кой от къде ще изскочи и ще те изяде. - с тези думи той отново се изгуби в сенките и изчезна от погледа ми.
Стоях на скалата замислена над думите му. Той да не би да ми говореше за канибали. След малко осъзнах че не знам къде се намирам и следователно нямам идея как да се прибера.
Тръгнах на пред. Може да се каже, че играх на тото за посоката. След около 15 минути вървене в гората стигнах до път №13. Тръгнах по него. Нямам представа на къде точно вървях. През цялото време имах чувството, че някой ме наблюдава. Обърнах се няколко пъти, но не видях нищо. След 8 км вървене сама в тъмното по този зловещ път навлязох в града. Веднага разпознах къде съм. Запътих се към вкъщи. Слънцето започваше да изгрява.
След като се прибрах се изкъпах. Имах нужда от един топъл и продължителен душ. Водата наистина ме отпусна и релаксира, но срещата ми с онзи не ми излизаше от главата. Кой беше той? Какво правеше там? Защо аз се събудих там? Защо ме преследваше? Защо ме спаси?......
Увих една кърпа около тялото си и излязох да се облека. Реших, че е безмислено да си лягам и за това щях да гледам някой филм, после да закуся и т.н.
Тръгнах към лаптопа ми когато с периферието си забелязах онова съндъче което намерих в мазето. Беше отворено, но в него нямаше нищо. Беше си съвсем празно. Проверих дори и за двойно дъно, но не. Сякаш някой е влязъл, отключил го е, взел е съдържанието му и си е тръгнал. Нима беше възможно някой да влязъл вкъщи. Оставих лаптопа, взех бейзболната бухалка и обиколих цялата къща. Нямаше никой друг освен мен. Това ме успокои до някъде.
Върнах се обратно в стаята ми, но желанието ми за филм се бе изпарило. Грабнах си фенерчето и се реших. Отивам да огледам другата част от мазето.
Слезнах по стълбите и бързо се озовах в помещението с тайната библиотека. Отворих скритата врата. Поех по стълбите водеше за нагоре. Цареше пълен мрак. Най накрая стигнах врата. Отворих я. Тя изскърца доста неприятно. Влязох в стаята. Очите ми се разшириха. Та това си беше таванското помещение на къщата. Добре имам само един въпрос. КАКВА Е ЛОКИКАТА ВХОДА ЗА ТАВАНА ДА Е ПРЕЗ МАЗЕТО? започнах да оглеждам наоколо. По стените имаше купища картини. Всичко беше в прах и много старо. В дъното имаше нещо като писалище. На него беше поставен отворена книга. Как някой е успявал да чете в този мрак. Надвесих се над нея. Беше дневник а не книга. Осветих страниците и се зачетох в написаното:
Напоследък татко е странен. Притеснен е. Мога да го надуша. Излиза все по-често и по-често всяка нощ. Но къде отива никой не знае. Притеснявам се за него. Знам че ловците са наблизо. Но никой не знае къде са и кога ще ни нападнат. Трябва да бягаме. Нямаме много време. Те са повече от нас и не са никак слаби. Не разбирам защо ни преследват. Татко винаги е казвал, че те преследват само лошите и опасните, убийците. Тогава защо са по петите ни.
Прелистих и останалите страници, но не ти прочетох изцяло. На места срещнах имената на Дилън и Дерек. Накрая останових, че дневника е принадлежал на Камеран. Каквато и тайна да е пазил той и семейството му Дерек и Дилън са знаели също. Стана ми ясно, че е наистина нещо сериозно и Дерек никога не би казал, а за Дилън да не говорим.
Поогледах още малко наоколо. Не открих нищо интересно. Имаше стари книги, вещи и т.н. На кратко най нормално таванско помещение. Тръгнах да се връщам към вратата, когато се спънах в килима и се строполих като чувал с картофи на пода. Нещо под мен издрънча. Станах от пода и отидох до единия край на килима. Отместих го разкривайки пода. Пред мен се откри нещо като врата. Не мога да го опиша точно.
Отворих я и на около една педя разстояние имаше някакви дъски. Почуках върху тях и кънтяха на кухо. Едната от тях се помести. Успях да ги извадя. Беше си ме страх да сляза, защото беше толкова тъмно. Все пак кой знае какво можеше да открия пък сега. Промуших се през вратата само от кръста надолу. Категорично отказвах да стъпя там и за това се провесих с надолу главата като някой акробат. Беше наистина тъмно и с моя късмет естествено фенерчето спря да свети.
След известно време висене с надолу главата се престраших да се протегна и да огледам чрез сетивата си. Протегнах се напред и напипах нещо дървено. Чух шум като от стъпки и веднага отдалечих ръката си. След време всичко отихна, чуваше се само моето дишане. Престраших се да пипна отново онова дървено нещо или от какъвто материал беше там. Леко то побутнах и то помръдна. От страх си помислих ,,ох само да не е нещо живо". Събрах смелост и бутнах плоскостта. Отвори се като някоя врата. В момента в който спря да се движи се чу нещо вик. Дори не бях осъзнала, че съм със затворени очи. Рязко ги отворих и видях моята стая. Огледах се крайно изненадана защото се оказа, че входа за тавана се оказа в дрешника ми.