Защото небето е синьо | p o e t r y

Вълнувам се

Аз треперя, горя и се вълнувам,
Ти стоиш спокоен, плашещ си дори,
Караш ме да се вълнувам.
Горя като Амазонската джунгла,
А сетивата ми плачеха за дъжд.
Огънят ми знаеше, че ще загине
Но въпреки това плачеше за тебе всеки път.
Кофа с хладна вода
Приближиха до мен две сини и безобразни ръце,
Усетих утешение – не съм бездомна, не бродя
Безцелна из чувствата си.

Спокойствието ти притеснява ме,
Бълнувам.
Гледаш хладен, мрачен и груб, потресаваш ме,
Също се и вълнувам.
Следата ти е груба, бликна кръв,
А ми каза да ти кажа, ако ме заболи.
Казах ти, заплаках, а погледът ти – мъртъв,
Моя шари по детски, очите ми са мили;

Горях, горяла съм, горя,
Палеше ме, палил си ме, палиш ме и сега;
От сладката си болка – не се моря,
На нея се моля, плача – получава се река.
Интензивен, груб и адски –
Покоряваш ме с очи.
Чувствата ми страшни –
По треперещите ми китки си личи.
Не ме е страх,
Но предпочитам да се пазя.
Тъмнината ти гъста е, мрак;
Рефлексът ми казва ми да се избавя.

Треперя, не горя, но се вълнувам,
Все още си спокоен, плашещ, доволен –
Че успя да ме накараш да се развълнувам.