С аромат на буря +18

34 - Баяр

Микаела

Ивайло закрачи с бързи крачки по дворната настилка обратно към къщата.

– Дай ми номера ѝ – лицето му се изкриви от решителност, а гласът му беше толкова твърд, че можеше да отприщи трето пришествие на земята. Завъртях глава за отрицание и отстъпих  назад, сякаш се страхувах, че е  придобил способността да чете мисли.

– Знам къде живее Юлияна – извърнах се към Баяр, щом долових гласа му зад гърба си.

– Просиш си го, Баяр! – показалецът ми се изпъна предупредително към него да си държи устата затворена. Забързах крачка, за да застана на пътя на Ивайло. – Не отивай. Отидеш ли ще избухнете, а може би там има някой, който не би понесъл вашите крясъци – изражението на брат ми стана неумолимо.

– Не ми дреме. Ще му се наложи да се разходи за стек бира до някой отдалечен супермаркет – опитвах се да наглася стъпките си спрямо неговите, за да го стигна. Той протегна ръка и заграби ключовете за колата си. Движенията му бяха толкова устремени, че буквално се надпреварвах с мисълта си да измисля нещо, с което да го спра.

– А може би е твърде мъничък за бира – думите излязоха като откос от картечница и се заудряха в гърба му, преди да успея да си затворя устата. Ивайло спря. Той дълго се взираше в нищото пред себе си, преди да се обърне и да ме погледне. 

– Юли има дете? – прехапах устни, когато осъзнах какво съм направила. Нямах сили да изрека каквото ѝ да било, затова безмълвно поклатих глава за съгласие. Той сложи ръце на кръста си и въздъхна с примирение. – Значи е продължила. Глупава мисъл – светкавично излая под носа си.

 По гръбнака ми запълзяха мравки. Бях напът да бъда пометена от емоционална буря, чиято врата сама отворих, но вече бях пуснала първата трохичка.

– Тя... има момченце на три и половина – очите му се присвиха срещу моите. Можех да се закълна, че чувах зъбчатите колела в главата му как превъртат и натягат мисълта му към онези моменти в Пловдив, когато е бил с нея.

– Какво ми казваш, по дяволите? – въпросът му ме задушаваше. Предупредителните думи на Юлияна избуяха като трънлив плет в главата ми. „ Да не си посмяла." и ме направиха няма.   – Какво ми казваш, Микаела? – дишането ми стана прекалено шумно, за да бъде пренебрегнато, от когото и да е било около мен.