Демоните вътре в нас

Четири

Последните няколко години бяха адски (не че знам как изглежда ада, но имам чувството, че скоро ще разбера). Никой не забелязваше. Последните пет месеца се опитвах да се държа по-прилично от обикновено и де се опитвам да създавам илюзията, че вече всичко е наред, че всичко е зад гърба ми, че съм го преживяла, че съм отново старото си аз... Нищо подобно. Най-добрите ми приятелки трябваше да бъдат до мен „завинаги", но се оказа, че завинаги означаваше десет години, докато не се сринах тотално, а след това „Това е краят кучко, набий си го в главата и не си прави труда да ни търсиш повече, защото бяхме до тук в случай, че все още не ти е ясно!" (мхм, техни думи) . Погледът им беше убийствен, гледаха ме така, сякаш съм намушкала някого, когото обичаха и почиствах кръвта от ножа си пред тях. Може би наистина се беше случило така, защото след инцидента не бях на себе си и това вероятно ги е отблъснало. В началото бях бясна за начина, по който захвърлиха приятелството ни толково лесно, сякаш никога не е съществувало, сякаш аз не бях част от живота им толкова години и сякаш всички онези сладки спомени от преди бяха безвъзвратно заличени. Какво точно се случи? Как попаднах извън окото на бурята? Да не би да съм си въобразила всичко? Това бяха въпросите, които си задавах следващите няколко месеца, когато Фер и Нора се появяха в полезрението ми, докато ги избягвах, понеже не исках да ме виждат да плача. Имахме си правило, което го забраняваше: „Без сълзи! НИКОГА!" .

Историята зад правилото ме връща обратно във втори клас. Видяхме Либи – дружелюбно мило момиче, което всички тормозеха – да плаче. Не си мислехме, че някога ще се случи. Винаги поемаше жестокостите на останалите без да отвръща на грубостта им или да показва, че я боли. Явно онзи ден ѝ беше дошло твърде много, за да го поеме. Подпираше се на стената. С едната си ръка закриваше лицето си, а другата беше изпречила напред като щит, отчаяно, може би надявайки се да се предпази от това, което следваше. Междувременно Фер, Нора и аз наблюдавахме отстрани и видяхме как протегнатата ѝ ръка трепереше. Някакви мерзавци я бяха наобиколили и тя не можеше да се измъкне. Секунди по-късно едно от момчетата се приближи на сантиметри от лицето ѝ и каза нещо, което никога няма да забравя: „Не се прави на жертва, никой не харесва такива хора – отдръпна се и продължи. – И по-добре спри да цивриш. Циврят само слабите, но предполагам няма какво друго да се очаква от ревла като теб." Не можех да повярвам как се отнесоха с горката Либи. Сигурна бях, че нищо не им беше направила. Бяха по-големи, четвърти клас? Затова не посмях да се намеся, а и бяха момчета. Кой знае какво щеше да стане, ако директорът не се беше присъединил към групичката и не беше потупал лидера им по рамото. Идиотите бяха забравили, че той патрулираше коридорите. „Хванаха ги на местопрестъплението" както би казала леля. Обожаваше криминални сериали. Както и да е, изключиха ги и не мисля, че съм ги виждала от тогава, но нека преминем към основното ястие. Онзи ден, след случилото се с Либи, Фер, Нора и аз решихме да сключим пакт. Качихме се на къщичката на дървото (ммм...да, много завиждах на децата, които си имаха такова местенце и след известни молби баща ми склони да направи нещо по въпроса) в задния ми двор, докато нашите все още не се бяха прибрали. Там се събирахме в случай, че се нуждаехме една от друга. Използвахме парчета от счупено огледало (подарих на майка ми ново за следващия ѝ рожден ден, не можете да ме вините), които излагахме на светлина и блясъкът от досега на светлината до стъклото беше нашият таен сигнал. Живеехме на една и съща улица (моля забележете миналото време тук). Като се качихме горе в дъждовния ден, се събрахме в триъгълник и си обещахме:

Без плач, без сълзи

няма да позволим на нищо да ни повали.

Със сълзите ще се борим докрай,

никой не ще види тяхното начало, ни край.

Както дъждът навън се вдига,

нека дори една сълза от око до буза не стига.

За да не сме слаби на света

си забраняваме всяка, пролята сълза.

Сега нито къщата на дървото не на мястото си, нито хората, които смятах за най-сигурното нещо в живота си. Предполагам съм грешала.