За живота, такъв какъвто искаме да бъде. Нашият свят, нашата Утопия, така идеална външно, но така съсипана вътрешно. За Емил, за Давид, за Дядо. И за мен. И най-вече за Човешката библиотека (повече инфо във първата глава).
Събуждам се с мисли за едно малко човече, недалеч от мен, което мога да нарека мое. Лягам си с мисли за последния път, когато стегнатите му ръце обгърнаха тялото ми, последния път, когато меките му устни, притиснати в моите, шепнеха името ми. Сънувам следващия път, в който ще го видя как слиза от влака, оглеждайки се...