𝓥𝓮𝓷𝓪 𝓪𝓶𝓸𝓻𝓲𝓼 -𝒥𝒥𝒦

🎐 пролог 🎐

1950, Пусан

Махнах тежкия капак на кладенеца и изгледах дъното му...

Нямаше почти никаква вода,ала все пак беше достатъчна,за да видя отражението си..Насилих се да се усмихна,за да разбера как изглеждам...

Изведнъж цял рояк от птици хвръкна към небето, изпълвайки душата ми с безпокойство...

Нещо не беше наред.
Посегнах към въжето,за да издърпам кофата,но силите сякаш бяха напуснали ръцете ми..

"Чонгкук-ааах!"-чух да вика леля Юнсу, пуснах въжето и изтичах към вкъщи.

Докато изминавах краткото разстояние, срещах хора, които за пръв път виждах толкова разтревожени..

Какво,по дяволите,се случваше?
Когато стигнах до вкъщи,видях двама войници..и изведнъж всичко се проясни.

Войната.

Тя беше почукала на вратите ни..

"Нали ви казах...Той е болен,но имам друг син..Ще го видите, той става за войник.."-говореше леля..Отне ми няколко секунди да осъзная,че под "друг син" имаше предвид мен..

Когато ме видя, въздъхна от облекчение.

"Ето го там.."-рече и насочи пръст към мен.

Двамата мъже ме погледнаха преценяващо, след което кимнаха един на друг...

Бях подходящ.

Настръхнах.

"На колко е?"-попита единият.
"Скоро ще навърши 18."-отвърна леля.

Грешка.

Наскоро бях навършил 17.

Само преди няколко дена.

"Ще го вземем."-заяви войникът и ми каза да побързам.

Аз обаче бях толкова ужасен,че не успях да направя дори и крачка...

Леля се усмихна вежливо и влезе вътре..Само след няколко минути се върна и ми подаде една торба. После ме потупа по рамото и ми обеща,че ще се моли за мен..

И тогава разбрах.

Аз вече бях мъртъв за нея..

Мъртви бяха и мечтите ми.

                  ✧˚₊‧꒰ა ☆ ໒꒱ ‧₊˚

2015, Сеул

Първият удар изкара всичкия въздух от дробовете ми и преди да успея да си поема нов дъх, вече бях повалена на земята..

Студеният асфалт раздра лицето и коленете ми.. Раздра цялата ми душа..

"Умирам..", помислих си.
Този щеше да ме убие... Усещах го.

Явно така се беше чувствала и сестра ми през последните си мигове...

Безпомощна.

Затворих очи,за да си  я представя..

Юджин... Моя прекрасна...
Изпищях от болка, когато железният прът се стовари върху крака ми...

Силните ръце закриха устата и носа ми..

Въпреки непоносимата болка, отворих очи и се опитах да се вгледам в лицето на убиеца си...
Обикновено..Всичко у него беше обикновено.. Освен, разбира се,факта,че в момента се опитваше да ме убие..

Да ме убие...

Не!..Не,не и не!

Парк Куан не биваше да умира..Някой ден..Но не и сега!
Защото бях посветила живота си на истината!.. ЗАЩОТО се бях заклела  пред гроба на Юджин,че ще търся и преследвам всяка малка улика,за да докажа истината за смъртта ѝ.

И днес... Точно днес бях успяла да разбера нещо, което никой нямаше да иска да чуе...Нещо, което щеше да постави под въпрос крехката стабилност на страната ни..

Ала съвсем скоро започнах да се задушавам, пропадайки тихо в бездната на небитието.

Умирах...

Умираха и истините.