На Ким Кибум...

***

Аз съм писател. Аз съм разказвач на истории. Оформям картини със истории, рисувам с думи. Няма ограничения и граници. Аз създавам изненадите, тъмните същества, трагичната смърт. Както и щастливия дом, първата любов и най-дълбоката обич. В моя свят, аз поемам контрол.

Това са нещата, които ти ми каза. Аз се отказвах отново и отново. Наранена гордост и чувства, периоди на сприхавост и инат. Това бях аз. Ти самият също не бе светец, бе изискващ и безцеремонен. Но също така бе мъдър и задълбочен. Не украсяваше реалността зад завеса от оптимизъм; ти просто приемаше и живееше живота такъв, какъвто е. Не беше мечтател, а реалист във всяко отношение. Ценеше всичко дадено ти от живота, но не ти пукаше за това, което не ти бе предоставено.

Времената, когато си казвах "никога повече"; нямаше повече да излагам душата си на показ, само и само, за да бъда пренебрегната. Нямаше повече да предоставям себе си на безмилостната критика. Беше различно от това да ми кажат, че съм избрал грешни дрехи, грешното решение. Беше съвсем друго да решат, че сърцето и мислите ми не са достатъчни. Накрая на деня, моето писане беше отражение на самия мен, макар и да бе само слепена с лепило хартия. Това бях аз, представен по начин, който света можеше да види. А ти... Ти беше там, за да ми покажеш перспективата.

Светът не разбра. Но ти знаеше. Знаеше, защото имаше своята работа, защото ти смело показваше своята душа. Всяка мазка на четката, смела и красива, допълваща картината; всеки момент бе запечатан на платно.

"Хората често приемат нещата за даденост. Например, детето, което се люлее на люлката." Тук ти щеше да посочиш обекта на възхищението си. Често сме водили подобни разговори. Макар да бяха в различна форма, аз винаги знаех какви щяха да бъдат следващите ти думи, но мълчах. Обичах да те слушам как говориш. " Виж я. Тя изглежда толкова красива и безгрижна. Но това няма да е завинаги. Все някога тя ще стане. И дори да се върне, момента ще е развален. Моята работа е да запечатам момента с четка, а твоята - с думи. Но дори да не искаме, не можем да не го направим, защото виждаме твърде много, за да не го споделим. Заложено ни е в природата. "

Това беше твоята окуражителна реч. Всяка дума беше така добре обмислена, че понякога се чудех защо не пишеш. И знаех, така както и днес знам, че ти беше прав. Това е в нашата природа, и не можем да избягаме от нещо толкова вътрешно и естествено, за нас това е като дишането.

Така че, благодаря ти, Ким Кибум. Благодаря ти, че беше най-добрия ми приятел и първата ми любов. Макар да мога да създавам живот върху страниците на някоя книга, аз съм безсилен в истинския живот. И дори с целия си талант, не бих могъл да създам друг като теб. Ти си извън фантазиите и очакваното...

Беше тиха нощ, звездите се бяха скрили зад облаците, които завладяваха небето над него. Дори без тяхното напътствие, той успя да избегне всяко препятствие по пътя. Внимателно се наведе и се загърна още повече в якето, за да спре хапещия вятър, чиито жертви бяха лицето и врата му. Пъхна ръце в джобовете си, търсейки топлина, и потрепери.

Зад него имаше надгробен камък, който стоеше там облян в лунна светлина. Беше направен от мрамор и с изчистени линии. Гравюрата и цветята само подсилваха красотата му. Там вече имаше писмо, затиснато с книга. Вятърът задуха и отвори корицата, разкривайки думите на първата страница, които бяха: На Ким Кибум...