Ти не си за мен

Глава 1 - Вечер в твоята стая

   Винаги съм мразила първите учебни дни. Този на единадесети клас не правеше изключение. Всичките тези букети и стимулиращи речи за едно ново начало...банално с главно Б. Срещите със съучениците, които те питат какво си правил през лятото без дори да ги интересува, купчините пари, издадени за учебници, които няма да ти трябват и една година, ставането рано сутрин... Всичко това влизаше в определението ми за "крайно неприятно". Искаше ми се да го избегна, но за съжаление нямах избор.
   Вратата на стаята ми се отвори с леко скърцане. Отворих очи, но не видях никой. Тогава усетих лигавото езиче на Каспър върху ръката си. Погалих го по главата. Той затвори доволно очи, въртейки опашка. Даваше ми знак, че иска да го погаля отново.
След няколко минути станах от леглото. Разбира се, с огромно нежелание. Погледнах през прозореца и забелязах, че беше ветровито. Чудесно. Не стига, че денят беше достатъчно ужасен, а сега дори и прическата ми щеше да е отврат. Нямах особено желание да изглеждам като звезда, разхождаща се по червения килим, затова сложих най-обикновени дънки, червен пуловер и любимия си черен суитшърт. Долу ме очакваха само брат ми и Каспър, който стоеше послушно до него, надявайки се на някое парче бекон.
   - Добро утро, Тревър. Къде е татко ? - попитах.
   - Излезе рано за работа. Каза, че имал много коли за поправка.
   - Ясно...
   - Днес май не си в настроение.
   - Не, просто... Цялата тази работа с първия учебен ден никак не ми допада - отвърнах и си взех една ябълка от хладилника.
   - Искаш ли да те закарам?
   - Не, не искам да привличам много внимание. Но с удоволствие бих направила една обиколка с мотора след училище.
   - Става. Е, в такъв случай приятен ден.
   - Не мисля, но мерси. До после. Чао и на теб, Каспър - казах с умивка и пратих въздушна целувка на малкия бял териер, който помаха с опашка за довиждане.
   Навън се оказа дори по-ветровито отколкото предполагах. Макар и къса, косата ми за нула време се заплете, постоянно препречвайки погледа ми. Пътят до училище беше едва петнайсет минути, но въпреки това ръцете ми замръзнаха от силния вятър.
Училищният двор беше пълен. Пълен с хора, с които не исках да имам нищо общо. Но, уви, щеше да ми се наложи да ги търпя цяла година. Огледах се, търсейки единствените двама души, които правеха времето ми в училище поносимо.
   Подскочих, когато някой заби пръсти в талията ми. Обърнах се и видях Даниел, който се усмихваше...както той си се усмихва - иде ти хем да го набиеш, хем да му скочиш на врата.
   - Ако го направиш още веднъж...
   - Още не си ме видяла и започна да ме заплашваш.
   - Както и да е, Даниел, сега можеш да си продължиш по пътя. Между другото да си виждал Вал и Аби?
   - Кой?
   - Не се прави, че не ги познаваш. Забивал си ги поне по веднъж.
   - Забивал съм толкова момичета през живота си, че ми е трудно да ги запомня всичките.
   - Охх, добре, все тая. Аз отивам да ги потърся.
   - Хмм, опитваш се да ми избягаш, но няма да стане.
Погледнах го въпросително. Преследваше ме още от миналата година. Мислех си, че ясно съм му дала да разбере, че между нас няма да има нищо, но се оказа по-упорит отколкото предполагах. Да, беше невероятно красив и може би всяко друго момиче би се хвърлило в обятията му само да имаше възможност. Но арогантното му поведение и прекомерното му самочувствие определено не бяха мой тип. Затова просто му обърнах гръб и се слях с тълпата.
   След малко забелязах Аби и забързах към нея докато не съм я изгубила отново в тълпата. Беше с гръб към мен, но просто нямаше как да я объркам. Перфектното тяло, русата коса и неземно високите токчета направо крещяха "АБИ!!".
   - Принцесо! - извиках, когато застанах зад нея.
   Тя се обърна и когато ме видя, на лицето й грейна широка усмивка. Прегърна ме силно, а секунда след това започна да ме обсипва с въпроси. А не се бяхме виждали само от края на август. Гаджето й, Ник Уилстоун, стоеше до нея и ми помаха леко за поздрав. Аз му отвърнах с усмивка, същевременно опитвайки се да отговоря на стотиците въпроси на Аби.
   Половин година по-рано, когато тя ми бе съобщила, че с Ник са гаджета, не можех да повярвам на ушите си и ми бе нужно доста време да приема този факт. Той беше мил, умен, амбициозен, искаше да стане лекар... А Аби...тя беше същинска фурия. Организираше партита при абсолютно всеки удобен случай, постоянно се суетеше, мислеше за себе си като за принцеса. И искаше да се отнасят с нея като с такава. Ник точно това и правеше. Явно наистина я харесваше много, за да търпи постоянното обикаляне по моловете и...и изобщо да я търпи. Но от друга страна бяха много сладки заедно. Един вид, като Барби и Кен - прилягаха си перфектно.
   - Да си виждала Валъри? - попитах Аби, продължавайки да се оглеждам.
   - Ето ме - чу се глас зад мен. Обърнах се и я видях. Усмихната и много къдрава, както винаги.
   - Вал, радвам се да те видя! - казах въодушевено и я прегърнах. Тя ме боцна по носа, а после отметна косата си на една страна, защото вятърът я беше разрошил.
Познавах Валъри малко повече време, отколкото Аби. Бяхме заедно от детската градина, а в последствие решихме да учим и в едни и същи училища. Тя беше единствената ми приятелка, която всъщност остана такава за толкова дълъг период от време. Харесвах всичко в нея - от това, че беше мулатка с уникална къдрава коса до това, че свиреше прекрасно на китара и затапваше момчетата много по-добре от повечето момичета. През последната година бях започнала да следвам примера й и успях да разкарам доста досадници от главата си, за което ще й бъда благодарна до живот.
   - Между другото - започна Вал - преди малко видях Даниел. Каза, че си ме търсила и искаше също така да ти предам, че правенето ти на недостъпна нямало да го спре. Мисля, че знам какво може би означава това, но също така мисля и че не си чак толкова глупава, за да му се хванеш. Така че няма от какво да се притеснявам.
   - Правилно. Поведението му на "неустоимото лошо момче" няма да мине при мен.
   - Хайде да влизаме - повика ни Аби и хванала Ник за ръка, се отправи към стълбището.