Беше чудесен летен ден.Пет годишният ми син Джеймс си играеше навън в задния двор на нашата крайградска къща. Джеймс беше тихо дете. Най-вече си играеше сам, защото нямаше много приятели, но имаше огромно въображение.
Аз бях в кухнята и хранех кучето ни Фидо, когато го чух да си говори с някого в задния двор. Не бях много сигурна кой можеше да бъде. Да не би най-накрая да си беше намерил приятел? Като самотна майка ми беше трудно винаги да го държа под око, за това реших да отида да го проверя. Когато отидох, бях малко объркана, защото Джеймс беше единствения човек там. Дали си говореше сам? Мога да се закълна, че чух друг глас.
-Джеймс, време е да се прибираш - извиках аз. Той дойде и седна на масата в кухнята, защото беше време за обяд и затова реших да му направя сандвич.
-Джеймс, с кого си говореше отвън - попитах. Той ме погледна учудено за миг, а след това отговори усмихвайки се:
-С моя приятел.
Сипах му малко мляко и продължих да любопитствам.
-Твоят приятел има ли си име? Защо не го покани да обядва с нас?
Той се втренчи в мен за момент преди да отговори.
-Неговото име е Laughting Jack.
Бях объркана. Това, което каза звучеше малко...ъм...не за вярване...
-Оу, това е доста странно име... Как изглежда твоят приятел? - попитах малко притеснена.
-Той е клоун. Има дълга коса и голям нос под формата на конус. Има дълги ръце и широки, провиснали панталони, носи дълги раирани чорапи и винаги се усмихва.
Осъзнах, че синът ми говори за някакъв въображаем приятел. Предполагам, че това е нормално за деца на неговата възраст, особено когато той няма истински приятели, с които да си играе. Вероятно това е само фаза.
Останалата част от деня мина съвсем нормално, но вече започна да става късно и реших да сложа Джеймс да си легне. Завих го, целунах го и след като се уверих, че съм пуснала нощната лампа, затворих вратата. Бях наистина изморена, за това реших и аз да си легна, но имах ужасен кошмар...
Беше тъмно. Бях в нещо като западнал увеселителен парк. Бях уплашена и тичах през безкрайно поле. Наоколо имаше празни палатки, счупени съуражения и изоставени игрални площадки. Цялото място изглеждаше ужасно. Всичко беше черно-бяло. Наградни плюшени играчки висяха с примки в игралните площадки, като всички те имаха болни усмивки, зашити на лицата си. Чувствах се така, сякаш целият парк ме гледаше, въпреки, че нямаше живо същество. Изведнъж чух музика. Звучеше като Pop Goes the Weasel. Мелодията беше доста хипнотизираща.
