Paris, je t'aime ♡

OneShot

Стаята беше една от най-луксозните в петзвездния хотел, с прекрасна гледка към Лувъра, на която сега Джин се наслаждаваше с чаша уиски в ръка. Вече минаваше пладне и макар да имаше доста време докато се свечереше, сградата вече беше осветена.

Джин не можеше да откъсне очи от магическата гледка. Само заради нея си заслужаваше цената, която се плащаше за едната вечер. Съжаляваше, че бизнес пътуването му не му позволяваше да остане повече тук. Едва бе пристигнал, а още рано сутринта трябваше да лети за другаде.

Едничкият сак, с който пътуваше, стоеше неразопакован до вратата и той нямаше никакво намерение да го отваря. Нямаше намерение и да преглежда купчината с документи, която сега се въргаляше из цялото легло зад него, хвърлена небрежно там.

Хотел 'Du Louvre' се намираше в самото сърце на Париж. Джин стисна устни от досада при мисълта колко близо бяха Гранд операта и катедралата Нотърдам и как нямаше да има възможност да ги посети. Привилегията да пътува по такива места, която осигуряваше работата му беше нож с две остриета. Не можеше да остане толкова, колкото иска, не можеше да ходи, където си поиска и определено не можеше да избере, къде да отиде след това.

Компанията покриваше разходите за пътуване и престой, стига той да си вършеше работата. За това пък зорко следяха всяка сметка до точност и каквото не влизаше в позволените категории за харчене, биваше заплатено от личния джоб на Джин. А Джин обичаше да харчи, без да мисли. И то по много.

Той стисна чашата си по-силно, когато топчестото лице на дебелия му шеф, изплува пред очите му. Вече няколко пъти бе получавал конско за излишните разходки, по които ненужно бе пръскал пари и две предупреждения. Тази сутрин, преди да замине, бе получил третото и последно такова. Още дори едно похарчено пени над позволения лимит, щеше да му докара уволнение.

Сякаш напук на всичко, което бе чул по свой адрес тази сутрин, докато продължаваше да гледа към красивата сграда и отпиваше от уискито с едната си ръка, Джин извади телефона си от тесния джоб на дънките с другата. Номерът беше сложен на бързо набиране, но вместо да започне да звъни, се включи сигналът за заето. Джин не се учуди. Винаги, когато звънеше, беше заето.

С мъка откъсна поглед от прекрасната гледка. Следващото, което направи, бе да легне на огромното легло, половината от купчината документи се разпиляха по пода, а другата свършиха смачкани под тялото му.