ЕДНА МАГИЧНА МИНУТА

За много хора времето сладко тече, неусетно, мигновено. Вярно понякога бавно минава, правещо лекия сутрешен дъжд да се усеща като вековен порой, оставащи капките да левитират във въздуха почти танцувайки бавен валс. Там стоя аз сред капките почти оставащ с чувството, че мога да ги преброя до една, слушайки музика с книга настрана чакаща сънливо да бъде прочетена с думи, които докато не бъдат погледнати все още стоят не написани. Там стоя в тишина чакащ да започне деня и аз да мога да се отдам на съм спокоен, въздуха стои в очакване, все едно играем шах, очакващ следващият ми ход. Аз все още с ум изпълнен от хаос, крещящ за свобода и спокойствие решавам да опитам да предвкуся това, което ме очаква, решавам за един кратък момент да си затворя очите, ритъмът на музиката, която слушам все едно забавя пулсът ми. Светът изчезва, може да е само внушение но сетивата ми се изострят до техния максимум, мога да усетя капките как падат върху стъклото на прозореца ми спирам дъха си с идеята за край на мислите ми, звуците, шума, думите, деня, всичко затихва в съзнанието ми, за кратък момент няма нищо, плавам в тъмнина и тишина, в моят кът на щастие и самота. С всяка изминала секунда се връщам бавно към света, който се надявам няма да присъства в сънищата ми, ако изобщо имам такива. Музиката, която слушах и до преди малко беше изчезнала, заглъхнато започна да се завръща, мириса на дъжд прокрадващ се през открехнатия ми прозорец пълзешком изпълва цялата ми стая отново, чувството на гравитацията като котва влачеща ме обратно към стола ми, кожата на цялото ми тяло настръхва в този един миг тази една минута на върховен покой. Един по един гласовете се завръщат, шепнейки ми за тайни вековни на неразбираем език, опитващи се да ме предупредят, да ме насочат, да ме успокоят, разказващи история след история за невъобразими неща, които никога няма да разбра. Сред всичко това бавно се появява като мъгла в съзнанието ми, един стар приятел, който също толкова е и непознат, усмихнат и добре облечен в черен костюм където само вратовръзката му кърваво червена стоеше. Висок със коса сива като облачното небе на мен, Фауст той с поклон ме поздрави, гласовете като хор по неговите устни се водеха надигащи глас на прескачащия ритъм на тази съновна поезия ръководена от моята сянка. С всяка следваща дума отделяща се от него времето се завръща и забързва, опитвам се да подредя думите, да ги разбера, да ги преведа на език, който бих разбрал, но се връщам в реалността, изпъвам ръце опитвайки се да запазя, да удължа тази минута и тогава забелязвам последните думи, които той изрича, по устните му ги прочитам:

Минутата приключи драги ми приятелю мой, време е да заспиш.