Внезапен взрив ме върна към реалността, зрението ми е замъглено, тялото ми е изтръпнало все едно е водело сто годишна война. Бавно се оглеждам наляво и надясно, но все още не мога да осъзная картината, която се разкрива пред очите ми. Ушите ми все още заглъхнали от по-ранния тътен успяват да доловят бегло викове, гърменето на оръдия и пушки. Бавно осъзнавам, че съм по средата на бойно поле с битка в пълния си разгар, имах чувството, че мириса на барут проникваше в всяка част от дробовете ми. Докато света около мен все още се движеше забавно минаха стотици въпроси през ума ми, но няколко се повтаряха много по-често от всички други, "Къде съм?"; Какво правя тук?"; "Какво се случва?"; "Това истина ли е или сън?".
Внезапно осъзнавам, че има някой, нещо пред мен, огромна сянка се провисна над мен, с нечовешки размери и качества бдеше над мен чакайки следващото ми движение, в готовност като хищник чакащ плячката си да направи грешен ход гладен и жаден за кръв. С всеки момент усетите ми се завръщат, усещам една тежест в дясната си ръка позната и все пак чужда, поглеждам и виждам сребърното сияние на пистолет подобен на револвер, но по тежък, барабанът беше гравиран с геометрични фигури, с място за 8 патрона, по рамката имаше странни йероглифи гравирани изглеждаха извънземни не можех да намеря сходност от нито един човешки език. Лявата ми ръка съвсем леко придържаше пушка, която от някъде знаех, че съм изчерпал амунициите за нея, беше с много старинен вид, но нямаше нищо по нея, което да покаже, че съществува от десетки, стотици години.
Тежестта на погледна от сенчестото създание срещу мен е като планина притискаща ме, студена пот облива тялото ми, ръцете ми започват да треперят, то бавно започна да се приближава всеки негов тропот все едно разклащаше земята под нас, бавно, с увереност, че няма да избягам, или по-скоро дори и да избягам няма да има смисъл. Снаряди падащи до нас хвърлят пръст високо във въздуха, беше все едно бяха в отделно измерение, отцепено от това малко пространство, което делим със сенчестата фигура, куршуми прилитат покрай нас като капки дъжд в тежка буря. С всяка взета стъпка към мен чувам все по-силно едно дълбоко ръмжене идващо от насреща, носещо със себе си чувството за неизбежния край, бавно започвам да изпадам в паника, като змия се увива около мен, дъха ми се забързва, сърцето ми все едно ще изскочи от гърдите ми. Вече на малко повече от ръка разстояние от мен, в този момент като рязък прилив на енергия насочвам зареденото оръжие в посока идващия ужас и натискам спусъка, продължавам, с всеки изстрел си мисля, че отката ще откъсне ръката ми.
Въпреки вече свършилите патрони, аз продължавам да дърпам спусъка надявайки се да се събудя от този кошмар, пред мен замръзнало тъмното създание рязко се сгрумоли в страни ми. Забил съм поглед, дори не искам да мигам, секундите стават минути, минутите часове, но аз не отделя поглед нито за момент. С мириса на барут лека усмивка се прокрадва на лицето ми, тялото ми вече отпуснато готово да се разпадне от напусналото го вече напрежение, бавно се обръщам и започвам да вървя в посока залязващото слънце, с усет за голяма тежест оставена зад себе си, но без да разбера безжизнения товар леко потрепва сякаш да покаже, че ще се завърне.
