Момчето и цветята

06 | бягство от себе си

❀ ❀ ❀

ГЛУПАК, ГЛУПАК, ГЛУПАК...

Какво си беше мислил? Че едно цвете може да му помогне да събере парченцата от душата си и подреди живота си? Та това само по себе си звучеше толкова смешно! Колко неутешимо отчаян трябва да си, че да храниш подобни безсмислени, нелепи, жалки надежди?

Глупак, глупак, глупак...

Кой вероломен дявол се всели в главата и вкорени в мислите му тази зловредна идея? Направи се за посмешище пред себе си.

Глупак, глупак, глупак...

Андрея копнееше да избяга от собствената си същност. От срама, който вървеше по петите му като кръвожадно чудовище, нямащо търпение да го задържи между челюстите си.

Андрея тичаше ударно, яростно, незнайно накъде. Оставил беше краката да го водят сами. Сякаш скоростта и неизвестното щяха да му помогнат да раздели и да изтръгне когнитивното си тяло от физическото.

Суровият, студен вятър, който се забиваше в лицето му като малки иглички, дразнеше и без това насълзените му очи. Дробовете му горяха от болка, но той продължаваше да ги насилва. Главата му беше почнала да се замайва. Нали точно това искаше? Изход.

Някак се бе озовал в малкия квартален парк.

Коленете му се подгънаха, неспособни повече да удържат напрежението от натоварването, и той се препъна. Стовари се върху тревата, покрита с килим от мокри изсъхнали есенни листа. Опря се на длани. Поне не бе успял да ги ожули. Изправи се и понечи да продължи, но умората и изтощението бяха казали последната си дума.

Искаше да крещи, да издере гърлото си, да остане без глас. Но и не искаше да привлича вниманието на минувачите.

На няколко крачки от него имаше пейка. Андрея направи нов опит да стъпи на крака, обаче отново се озова по колене в листака. Пропълзя до ствола на близкия дъб, седна и опря гърба си на него. Вдигна качулката на горнището си, сведе глава и се сви в подножието на дървото. Затвори се в пашкула си - в него Андрея се чувстваше защитен; никой не можеше да го пробие следователно никой не можеше да влезе и да го нарани.