С аромат на кафе

Untitled Part 1

-Лорена? гласът на Диего отекна в стените на металния хамбар.
Тънка усмивка разкриви лицето ми. А гърдите ми най сетне успяха да поемат дъх.
Истински.
А не така на половина, както когато една жена бе в очакване.
На онзи мъж. Единственият.
-Лорена? провикна се отново той, някак плахо, несигурно.
Копнеех да отвърна. Да изкрещя с цяло гърло. Но не.
Бележката, която днес по рано бях оставила върху бюрото му, гласеше следното :
,,Ще ме откриеш там, където ароматът на кафе и любов се преплитат в ухание на истинска неподправена страст Л.
-Лорена, Лорена дяволитият смях, с който Диего за пореден път изрече името ми, накара кожата по цялото ми тяло да настръхне. Чувах стъпките му. Търсеше ме.
Измежду десетките, дори стотици чували с прясно набрани кафени зърна.
Като в лабиринт.
Притиснало се в една от стените му, тялото ми копнееше.
-Лорена прошепна сластно някой в ухото ми, а топлият му дъх се разля по шията ми, надолу към гръдта ми.
-Дие..
Вплетени като лиани в моите, устните му отнеха дъха ми, дарявайки ме с живот. Копнеех единствено да се разпилея като шепа песъчинки по повърхността на кожата му.
Диего внимателно отмести в страни тънките презрамки на роклята ми, която се свлече на земята. В краката му.
Оставяйки ме напълно гола.
Уязвима.
И истинска.
Така както само този мъж ме познаваше.
Той притисна чисто голото си тяло към моето, което бе готово да се предаде.
Напълно и безвъзвратно.
Да го усещам вътре в себе си граничеше с екстаз отвъд обяснимото.
Под ритъма на страстта, кожата ми се търкаше в грубата материя на чувалите пълни с кафе, попивайки аромата му.
Ситните капчици пот от челото му попиваха в гръдта ми, смесвайки се с моята.
Усещах мускулестите му ръце на предела на силата си, така както усещах и самата себе си.
На предела.
От който ме делеше един единствен последен тласък на силното му мъжко тяло.
-Диего! изридах.
Впил ръце в бедрата ми с последни сили, Диего жадно целуваше мокрите ми гърди.
Усещах как цялото му същество се бе напрегнало.
Всеки мускул.
Всяка жила.
Всяко едно сухожилие.
Стиснал до болка тялото ми в желязната си хватка, той изръмжа яростно в лицето ми.
Искрите раздиращи тъмните му, почти черни ириси, разкриваха всичко онова, което гърдите му, останали без дъх, не бяха способни да изрекат. Потните ни задъхани голи тела лежаха върху част от чувалите пълни с кафе.
Усещах всяка една неравност с кожата си.
Всяко едно зрънце.
-Знаеш ли кое е единственото нещо, което обичам повече от аромата на кафе Лорена? запита Диего загледан във високия метален таван на хамбара.
-Кое?
-Да правя любов с тялото ти, ухаещо на кафе.


Из дневниците на Диего и Лорена Силва.
Нариньо, Колумбия.