Момчето от третата спирка

Осемнадесета глава

-Какво има? - Попита той, с ледено студен тон. Под пронизващият му поглед, се чувствах като войник на бойното поле, изоставен от другарите си, в обстрела на врага. Всеки момент очаквах някой куршум да мине през сърцето ми, съдирайки и най-малките наченки на надежда, всичко да се оправи между нас.

-Как така какво?! Защо се държиш така? Защо ми говориш така? От вчера наса се държиш толкова студено, все едно съм ти непозната! Какво, по дяволите е това държание? Мислех, че вече сме си близки или поне... Не знам. Защо си такъв? - Опитвах се да държа темперамента си, но просто не можех. Беше невъзможно за мен. Аз бях като бомба със закъснител. Само че тия бомби имаха часовник, който отброява времето преди да избухнат, докато аз бях непредвидима, което многократно усложняваше нещата както за мен, така и за всички около мен. 

-Нямам представа за какво ми говориш. - Макар и погледът му да бе една идея по-мек, аз продължавах да чувам незаинтересоваността и сякаш нарочно придобитата студенина, в изговора на думите му. Ама че ме изнервяше! Защо му беше да прави така?! Не разбирах! Въобще не го разбирах това момче! Какъв му беше проблемът? Какво му бях сторила? Защо се отнасяше така нагло с мен? Първо беше добър и нежен, а после студен и отдалечен! С какво бях заслужила всичко това? Вярно, че бях направила малка грешка, но кой не отпуска каишката понякога? Голяма работа! Той какъв ми беше, че да ми държи сметка? Или пък да се държи като пълен кретен? Въобще не можех да схвана намеренията на това момче. Бях се сблъсквала с много хора през живота си, но малко бяха тези, които така ме изнервяха и озадачаваха. 

Станах ядосано от мястото си и го погледнах, в очите, изричайки: 

-Знаеш ли?! Майната ти! Писна ми от теб и ужасното ти държание! - Тръгнах си с разярена крачка, правейки възможно по-огромни стъпки, създавайки впечатлението за изключително тромаво фламинго на токчета. 

Вече се борех със сълзите на раздразнение, яд и разочарование, когато Деон ме настигна, хващайки ме за ръката. Когато ме обърна рязко към лицето си, си личеше че се бори с многобройни чувства. И всички те, причинени от един човек - мен. Добре. Беше добре и той да се поизмъче малко! Да почувства какво е някой да го нарани, макар и въпросният някой да беше раздърпано, разплакано момиче, с нестандартно огромни крачки, към което той самият да нямаше никакъв интерес.