23. Динара

18 3 0
                                    

Събуждам се върху студена, твърда повърхност, усещайки болка във всяка част на тялото си. Отварям очи и виждам, че се намирам в нещо като склад, пълен с кофи, парцали и стари кърпи. Забелязвам, че всичко тук е потънало в прах и обвито в паяжина. Когато понечвам да докосна ръката си, дори откривам, че самата аз съм цялата покрита в прах и в ужаса си, започвам да търся с погледа си начин да изляза оттук. Това не продължава дълго, защото веднага виждам голяма метална врата, която стои напълно затворена. Понечвам да се изправя, но болката в мускулите ми става все по-голяма с всяко едно движение, което правя. Предпочитам обаче да ме боли, отколкото да се нагълтам с прах. Събирам всички сили, за да стигна до вратата, но когато натискам дръжката й, установявам, че е заключена. Това ме кара да се паникьосвам още повече, защото от всичко най-много мразя тесни и прашни пространства. Наречете го фобия, но просто не издържам.

Усещам как с всяко вдишване пулсът ми започва да се увеличава, но знам, че никой друг не може да ми помогне, освен самата аз. Затова се опитвам да се успокоя, представяйки си неща, които биха намалили притеснението ми. Затварям очи и започвам да си мисля за свободна поляна, по чиято трева мога да бягам боса, усещайки капчиците роса по краката си. Не е тясно, не е прашно, напротив – ухае на нарциси, а слънцето нагрява кожата ми... Пулсът ми започва малко по малко да се нормализира, а мисленето ми да се прочиства. Да, единственият начин да изляза оттук, е като мисля разумно. Започвам отново да разучавам стаята с погледа си, забелязвайки нещо, което не ми допада като вариант – вентилационна шахта над рафтовете. Още по-тясно и прашно място? Не, благодаря.

Точно в този момент нещо огрява съзнанието ми – ами ако ключът за вратата всъщност се намира в тази стая? Звучи малко нелогично, но трябва да мисля извън кутията, за да стигна до нови решения. Връщам погледа си към вратата и виждам че точно пред нея има стелка. Отивам да я повдигна, но не откривам нищо отдолу. Точно тогава обаче се чува щракване – същото, което се чува, когато някой отключва врата. Тръпки побиват цялото ми тяло, кожата на врата ми е толкова настръхнала, че дори не мога да изправя главата си. Но си казвам, че ако някой искаше да ме нарани, това щеше да се е случило досега.

Вдигам погледа си от земята, но не виждам никого друг пред себе си. Изпълнена с несигурност, се приближавам до вратата и натискам дръжката й, като този път вече мога да я отворя. Правя няколко крачки напред и тогава осъзнавам къде се намирам – в подлез на метростанция. Няколко мига по-късно се обръщам назад към стаята, в която стоях, но нея вече я няма...

Всичко изглежда запустяло така, сякаш оттук не е минавал влак през последния един век. Боята на пейките за чакащите е олющена, както и тази по стените и тавана. Мястото изглежда голямо, но в същото време толкова малко, свито в своя самотен пашкул. Тези мисли отново започват да активират паниката ми, затова се опитвам да се ориентирам в пространството, търсейки изход навън. Вече наистина искам малко слънчева светлина, нещо, което да ми припомни, че все още съм жива, че не съм заровена под земята, обречена на вечна самота. Искам нещо, което да ми припомни, че все още съм човешко същество, защото понякога започвам да губя представата не само за заобикалящия ме свят, но и за самата мен. Да забравям как изглеждам, когато се смея, какъв цвят е косата ми, какъв отблясък имат очите ми...

Отчаяна да напусна това място, откривам стълбите към изхода и с бясна скорост започвам да се изкачвам по тях. Вземам по две стъпала наведнъж, като дори не вдигам погледа си от земята, избягвайки риска да стъпя там, където не трябва и да се разпадна на парчета. Все още усещам стегнатите мускули в тялото си, но се опитвам да преглътна болката си, успокоявайки се, че скоро ще изляза оттук. Следвам табелите към изхода, и тъкмо усещам лекия допир на слънцето, когато след няколко секунди всичко потъва в тъмнина и правейки крачки в непознатото, осъзнавам, че отново се намирам на мястото, от което тръгнах преди малко.

Паниката ми се покачва все повече и повече, чувствам се така, сякаш стените се приближават към мен, опитвайки се да ме смачкат, сякаш се въртя в омагьосан кръг, от който не мога да изляза. Този път поемам в обратната посока, следвайки отново табелите за изхода, прескачайки по три стъпала наведнъж, докато се изкачвам нагоре, но всичко пак потъва в пълен мрак.

И отново съм тук. Отново виждам олющената боя на пейките, стените и тавана. Този път обаче има нещо различно. Вдигам погледа си към таблото, на което се изписват оставащите минути до пристигането на влака, и виждам, че вече свети. Върху него е изписано с червени ярки знаци „две минути", но дори не искам да помисля за варианта да остана тук. Ами ако някой слезе от влака?

Бягам с пълни сили към един от всичките изходи на подлеза, без значение кой. Бягам от мислите си, от страховете си, защото имам чувството, че те са нещото, което поглъщат всичко истинско в мен. Но всичко става черно, тъмнината отново побеждава.

Връщам се на предишното си място, но нищо не се е променило. Все още има две оставащи минути, докато пристигне влакът и този път избирам да остана. По-силна съм от това, по-смела съм, отколкото си мисля. Минава една минута, докато останат нула, вече чувам скърцането на релсите под тежестта на влака, усещам вятъра в косата си. Подготвям се за най-неочакваното, той спира и аз... Просто скачам.

На ръба на световетеWhere stories live. Discover now