Спрингфолс - ,,Градът на немъртвите "

Градът на немъртвите

     Гледната точка на Зак

Здравейте на всички ! Аз съм Зак Блейкли , а това е Спрингфолс - графът , който едно време кипеше от жизнерадостна енергия и хора, сега е превзет от зомбита . Е ,по-скоро е бил превзет от предците ми преди около 30 години.
Ако трябва да съм честен с Вас, истината е , че........
Никога не съм си и мислел , че ще оживея след онзи инцидент. Случи се точно преди 14 години . Заедно с родителите ми живеехме в Холни Хола - съседният град на Спрингфолс и с родителите ми бяхме отишли на гости на баба ми и дядо , които въпреки зомби апукалимпсиса продължаваха да живеят там. Тъкмо , когато бяхме почти пристигнали в Спрингфолс се случи нещо ужасно. Бях на не повече от 3 години и въпреки това все още помня онази гледка и онзи ужасен шум след сблъсъка , който за малко не погуби мен и семейството ми. Пътувахме към града със семейния ни автомобил и точно тогава в рамките на само секунди , когато бяхме пристигнали в гората близо до предградията на града ,един тир се блъсна в колата ни и я изкара извън пътя , който беше причината за катастрофата , която за малко не ни уби. Все още помня как нашите лежаха в безсъзнание и целите бяха заляти в кръв ,татко беше в кома и главата му лежеше върху волана и целият му череп беше облян с кръв , лицето на майка ми също беше обезобразени и единственото , което се виждаше бяха сълзите й от кръв , които бяха обляли цялото й лице. Колата ни почти се беше преобърнала ,а аз бях излетял от колата и лежах на земята. Не знам как ,но по някаква причина бях все още жив и почти невредим , сравнително със състоянието на нашите . Не знам как ,но въпреки непоносимата болка , която изпитвах и всичко , което бях преживям в рамките на само секунди все още бях във съзнание , доколкото се може да се каже. Помня как лежах на земята ,върху почвата ,край пътя ,по който минавахме .Помня как имах кръвоизлив на главата и колко много колената ми бяха одраскани и как реки от кръв се стичаха от колената до глезените ми. Но въпреки това бях жив. Единствено аз бях останал жив и бях видял и преживял целия този хаос , който ни беше сполетяло само в рамките на секунди. После го видях. Забелязах , че от другата страна на пътя ,пред гората някой се беше скрил в храстите ,но той не беше жив ,но не беше и човек. Не беше и човек ,но не беше и чудовище само , защото беше различен от нас. Поради нападението от зомбита ,хората се бояха от тях . Винаги съм си мислел , че ако някой ден водя зомби и аз ще се страхувам от него ,но не беше така. Не знам как в онзи ден успях да видя загрижеността в немъртвото лице на 18-годипното момче , което ни наблюдаваше отстрани и точно в онзи момент не изпитах изобщо страх и дори и нещо повече . Случи се точно това.
- Хей ,ти ,Помогни ни ,моля те. - лежах в почти безсъзнание на земята и с последните си сили преди да припадна и с последната си останала надежда за живот го бях помолил да ни спаси ,правейки му жест с ръка ,чрез който го молех да дойде при мен.
Гледах го как ни наблюдаваше загрижен отстрани и помня как беше двоумен дали да ни помогне ,но въпреки това той го направи.
Онези времена са били страшно много трудно за зомбитата , тъй като мерките против зомбита са били страшно много опасни , тъй като хората били създали оръжия, чрез които да ни унищожат и навсякъде е имало патрули , които да ни предпазват , да предпазват хората от зомбитата ,особено край горите , където зомбитата се криели и живеели далеч от човешкия свят преди да го завладеят .И въпреки , че имаше възможност да го убият ,зомбито беше дошло при нас . Е , по-точно беше дошло при мен ,беше седнало на земята до мен и беше сложило ръката си под закървената ми глава ,той видя как бях на косъм да припадна и затова немъртвото същество  рискува всичко ,за да спаси малкото човешко момче , което беше накосъм да умре. Той се беше навел и беше ме ухапал за врата ми ,но това ухапване не беше ме убило ,а ми даде живот и ме превърна в немъртво създание точно като тях. След това беше превърнал и родителите ми в немъртво същества . Помня как бях припаднал за секунда и когато се събудих тенът ми беше много по-блед от обикновено ,косата ми вече не беше руса ,а беше станала бяла , а очите ми бяха червени и следите от ухапвания от дясната страна на врата ми все още си личаха. Помня , че когато се събудихме от предсмъртния си сън и тримата бяхме в отлично състояние ,но вече не бяхме живи ,нито пък мъртви. Бяхме се превърнали в немъртво създания , които не знаеха на къде ще ги отведе живота. Въпреки , че предположение , че ще се крием в горите завинаги ,пренасяйки се от една гора на друга ,за да спасим животите си, е или по-точно немъртвите си тела от смъртта. Или поне така си мислех ,но не стана така. Онова момче , което беше цели 18- години по-голямо от мен и цели 25 години пи-малко от родителите ми ,постъпи наистина много смело и изключително много благородно за едно зомби и ни докара в дома си - в една красива дървена хижа ,намираща се в дълбините на гората край Спрингфолс. И навсякъде около нея имаше красива зелена поляна ,също така и в онзи ден навън бяха всички останали зомбита като него. Имаше около 5 по-малки деца от него , които или тичаха в кръг или си играеха ,но само от всички тях - най-малкото - едно 3 годишно момиченце на име Елизабет седеше под едно от дърветата на сянка и четеше съсредоточено една книга .Да можеш да четеш на 3 години - впечатляващо ,а ? Дори и за едно зомби. Особено пък за едно зомби. Момичето доста се беше отнесло в четенето и явно не беше кой знае колко впечатлена от изненадващо ни присъствие в дома й ,но видимо не й беше харесало да има посетители , тъй като макар й благодарение на дългата й ,къдрава бяла коса и книгата , която покриваше почти напълно лицето й под един определен ъгъл бях видял как беше извъртяла очи и не беше толкова усмихната като братята и сестрите си. За разлика от нея ,видях колко много по-големите й братя и сестри се наслаждаваха на живота - по-голямата й със 7 години сестра - Дейзи играеше на гоненица със сестра си - Мадалин (Мади) ,която беше 5 години по-малка от нея и със по-малките си братя - Ерик и Ейвън , които бяха на същата възраст като Мади. Но когато ние пристигнахме ,Ерик и Ейвън бяха оставили гоненицата и бяха взели стикове и в желанието си да играят лакрос ,бяха отишли настрани ,за да обсъдят правилата преди да започнат играта . После пристигнахме аз и родителите ми , заедно със 18 годишното зомби и двамата видимо по-възрастни зомбита , които готвеха барбекю , което не беше от човешко месо. Или поне аз не помня да съм ял човешко като някой канибал , който убива братята си.
- Хей ,братле ,може ли да изям крака ти за вечеря ?"
Шегувам се , разбира се.
Но не ,а сега сериозно. Имах огромния късмет заедно с нашите да попаднем в семейство зомбита , което се опитах да се откаже от яденето на човешки мозъци. И затова съм на 99% сигурен , че онова ,което бяхме яли онази вечер не беше човешко месо. Или поне така помня. Предварително Ви се извинявам ако съм изял нечий роднина по погрешка.
Спокойно . Отново се пошегувах. Обеден съм , че не беше човешко. Та да се върнем към историята ,нали ?
И така. Щом ние пристигнахме в дома на зомбито ,спасило живота ни ,той отиде най-отпред и двамата зомбита на възрастта на родителите ми се доближиха до него - вече знаех , че са родителите му. Защото момчето ,спасило живота ми приличаше адски много на тях. Мъжът , който печеше месото на грила беше Айрън Брендли и ужасно много приличаше на сина си ,но той беше дарен с усмивката и физиономията на майка му , която изкарваше готовото барбекю и го слагаше в чиниите,беше изненадващо слаба . По-слаба ,дори и от майка ми. И това видимо си личеше , защото носеше красива светлосиня рокля на бледорозави цветя  ребрата й се личаха адски много и дори и тялото й изглеждаше доста кухо в коремната област. Явно така си получава при жените зомбита щом пораснат. Както и да е.
Съпругата на г-н Брендли - Сияра беше изключително много мила жена и веднага с появата на сина си ,тя мигновен го прегърна ,целуна и пощипа леко по бузите .
- Добре , дошли! - беше ни поздравило с блага и чаровна усмивка ,Сияра . И може това да Ви се стори ,дори и изненадващо ,но в усмивката й нямаше опастност ,нито пък не таеше злоба. Тя просто беше щастлива , затова че синът й , който се връща от разходка из гората , която гъмжеше от патролирани и униформени убийци на зомбита , се връща жив и здрав и носи още живи зомбита - сънародници със себе си. 
- Ето го и милото ми момче. - Г-жа Брендли развеселена и загрижена беше посрещнала сина си със голяма топлодушна усмивка и го беше прегърнала от все сърце. Да ,зомбитата също имаме сърца ,при това доста чувствителни , честно казано. 
-Мамо ,излагаш ме. - Беше казал тихо ,слагайки ръцете си внимателно върху тези на майка си , докато тя стишкаше бузите бузите на сина си. 
И след един кратък и подробен ,бърз разговор между спасителя ни , родителите ми и неговите родители се превърнахме в единия истинско голямо семейство.
Г-н и г-жа Брендли се превърнаха в мои чичо и леля ,а децата им ми станаха братовчеди и братовчедки ,особено Елизабет , която се превърна в моя досадна по-малка сестра. Честно. От както заживяхме заедно на нея и беше адски много неприятно да приеме това да заживее със момче на неговата възраст ,при това ,родено човек. Тя никога е нямала нищо против хората ,но отнася ли се за мен ,за г-ца Елизабет сякаш е настъпил краят на света ,но с времето и двамата започнахме да приемем факта , че трябва да съжителстваме заедно и дори и тя започна да ме игнорира и отбягва точно като една истинска по-малка сестра. Колко сърцераздирателно и мило от нейна страна ,нали ? А знаете ли какво се случи с онова осемнадесет годишно момче с кофти прическа. (- Хей ,прическата ми въобще не беше кофти .- обади се Джаксън, който тъкмо се приготвяше за първия учебен ден ,връзвайки черната вратовръзка на униформата си ) , което спаси живота ми и този на семейството ми ,е преведена се в мой по-голям брат , което се оказа доста полезно в повечето случаи , защото винаги ми е давал отлично съвети.
- Благодаря. Най-накрая каза нещо мило за мен. - обади се отново Джаксън със лек сърказъм в гласа си , който вече напълно беше готов за училище. 
- Хей , кога не съм казвал мили неща за теб ? - попитах изненадано, докато слагах учебниците си в раницата.
- Хъм ,нека помисля .....- направи замислен жест ,слагайки ръката си на брадичката и ме погледна ,правейки се на замислен, казвайки: - от цяла вечност.
- Какво ? Братле ,това е лъжа. - Заявих през смях ,затваряйки ципа на раницата си ,слагайки си я на гърба.
- Какво ? Аз никога не лъжа. - започна да спори с мен през лек ироничен смях ,Джак .
- Да бе. - отвърнах със същата увереност в гласа и със същия смях.
- Добре ,ако не ми вярваш , тогава попитай майка ми. - предизвика ме ,гледайки ме първо самоуверено я очите ,а после поглеждайки към леля ми Сияра , която беше в кухнята и чистеше плота ,и беше доста близо до нас.
- Хайде ,Зак. Попитай я ,дали някога съм лъгал през живота си. - Скръсти ръце пред себе си уверено ,Джак ,но преди да му отговоря леля Сияра дойде при нас и реши да прекрати спора помежду ни. Тя остави мократа кърпа върху плота и дойде при нас .В този момент и двамата млъкнахме , тъй като изражението на леля ми беше станало ядосано и строго и беше оставила кърпата нервно и рядко върху плота в знак , че сме я ядосали с безсмисления ни спор.
- Майко ,би ли казала на Зак , че аз съм най-честното и искрено момче в тази къща ? - захвана остроумно Джак , въпреки предупреждението на леля ми през жеста.
Майка ми скръсти ръце пред себе си и ни погледна строго. После и двамата млъкнахме и леко наведохме глави надолу в знак на съжаление .
- Момчета спрете да спорите .- Заяви със равен тон ,леля ми .
- Да ,лельо /мамо. - отговорихме в един глас заедно .
- Браво. А сега се пригответе за училище. - каза ни със ведра и миловидна усмивка ,оправяйки вратовръзката на Джак и яката на ризата ми.
- Благодаря .- отговорих на леля ми ,леко засрамен ,но искрено благодарен с усмивка на уста.
- Моля .- отговори ми мило ,леля ми .
- Благодаря ,но не е нужно да ми помагаш ,мамо. Ще се справя сам. - отговори с мил и самоуверен тон ,Джак , който желаеше сам да си управи вратовръзката.
- Така ли ? Мислиш , че си достатъчно голям ,за да си оправиш вратовръзката сам ,но не и за да си приготвиш самостоятелно закуската.  Така ли , Джаксън ?- отговори му ,остроумно ,леля ми ,скръстила отново ръце .
- Мамо. - каза Джак,молейки го да го остави намира и да го разбере , че времето не му стига ,за да си приготви рано закуската сутрин .(тъй като някой се успива твърде много за училище ,при това всяка сутрин - добавих аз . - Не е вярно .- убади се ,Джак. - Да бе. Затова ли всяка сутрин чувам хъркането от стаята ти и те виждам да спиш завлечен на пода ,опитвайки се да се събудиш ? - защитих се спокойно и самоуверено ,показвайки му снимката , която му бях направил онзи ден на телефона си. Той приближи очи към дисплея и видя как съм го снимал ,хъркайки на земята , която беше пълна с възглавници и юрганът му беше паднал долу ,а единият му крак беше върху леглото. )
- Братле.- каза ми ,леко ядосан , затова че съм го снимал така и ме побута леко ядосан по рамото.
- Достатъчно момчета. Стига толкова. Пригответе се вече за училище. - заяви леля ми , която също се разсмя като мен щом видя снимката на дисплея ми .
Наистина много се радвам , когато видя леля ми да се усмихне и успявам по някакъв начин да я разсмея.
Истината е ,че бях направил снимката като доказателство на по-големият ми брат за следващата сутрин ,в която ще закъснеем за училище ,за да се защитя , че това става по негова вина.Както вече се случи. И за да мога да докажа на този ръмжащ динозавър , че разваля синя ми всяка сутрин ,тъй като стаите ни са една до друга ,направих и видео ,в което хърка на пода по същия начин. Въпреки , че съм свикнал да ставам рано заради тренировките ми , които правя всяка сутрин ,след като се събудя и всяка вечер преди да заспя. Което пък доста ще ми помогне да вляза във бейзболния отбор ,но все пак не е приятно рано сутринта по-големият ти брат да те събужда ,хъркайки като ръмжащ динозавър и карайки те да ставаш още преди да е звъннала алармата ти и да те кара удряш с юмрук по стената ,за да го накараш да се събуди и да спре да хърка. Нещо като да изключиш ,,човешкия" си будилник рано сутрин. Както и да е. И сякаш почти Ви чувам да ме питате Ами как реагира Джаксън на видеото ?
Ами ... Не много добре .
- Братле. Ти сериозно ли ? - държа се с мен по същия начин ,както когато му казах за снимката. После Джаксън отново скръсти ръце пред себе си и секунда по късно сложи едната си ръка на плота ,а с другата се плесна по челото. 
-Братле ,изтрий снимката .- нареди ми Джаксън ,а аз се усмихнах остроумно.
- Съжалявам братле ,но няма да го направя.
- Хайде де ,Зак ,изтрий тъпата снимка и излагашото видео .- помоли ме леко отчаяно Джак .
- Излагащо? Аз не бих го нарекло така ,а по-скоро бих го нарекло забавно. - отговорих на Джаксън със същата увереност .
- Добре. Тогава дай ми телефона .- Нареди Джак ,подавайки ръката си в очакване да му го дам
- Съжалявам ,братле ,но няма да стане. - отвърнах му оставяйки телефона върху плота.
- Хайде ,Зак .Дай ми телефона .- нареди ми отново Джаксън,като се опита да вземе телефона от плота ,но аз бързо го взех преди да го хване.
- Зак ,стига. Дай ми телефона. - Каза ми ,започвайки вече да се ядосва ,Джак и се опита да вземе телефона от ръцете ми , докато пишех SMS на останалите да слизат долу ,за са тръгнем към училище ,но когато се опита да ми го вземе ,аз бързо си отдръпнах ръката възможно най-далеч от него и той продължи да се опитва да го вземе от ръката ми.
- Стига Зак. Не е забавно. - помоли ме да спра ,леко раздразненият ми батко , който все още се опитваше да ми измъкне телефона.
- Оу нима ? - казах му съркастично ,усмихвайки се искрено.
- А ще спреш ли да се опитваш да откраднеш  телефона ми ? - попитах го .
- Да ,добре. Все тая. - предаде се най-накрая ,Джаксън , който се изтощи да се бори срещу мен.
- Добре спирам. - казах искренно на Джак и прибрах телефона в джоба си.
- Няма ли да изтриеш снимката и видеото ? - попита ме отчаян ,Джаксън .
- Не знам. Нека за сега да остане тук. Може пък и да ми потрябва ,за да ти напомня и другия път , че ти си причината , поради която закъсняваме за училище всеки ден.
- Като днес ли ? - попита ме с леко строг тон , леля Сияра.
После и двамата отново съжалихме и се засрамихме от постъпката си.
- Съжаляваме ,лельо/мамо.
- Оу ,нима ? Искрено ли този път ,момчета ? - попита ни със същия строг и загрижен тон ,леля ми .
- Да . Наистина много съжалявам ,мамо. - извини се Джаксън .
- Наистина много съжалявам ,лельо. - Извиних се искренно и аз .
- Повече няма да се повтори.- обещахме заедно в един тон и двамата на леля ми .
- Надявам се да не се повтори. А сега отидете горе ,за да повикате и останалите ,нали ?- нареди ми със същия тон ,леля ми .
- Писах им преди малко . До 5 минути трябва да са тук. - признах на леля си.
- Да . Видях , че им писа ,но много бих искала и двамата да отидете горе и лично да повикате и останалите от братята и сестрите си да влязат долу ,ясно момчета ?
- Да ,мамо .
- Да ,лельо.
След като смирено отговорихме на леля ми , заедно със Джак се качихме по стълбите на втория етаж , където се намират спалните ни и тъй като той се качи по напред от мен горе ,първата му работа беше да уведоми останалите и след това влезе директно в стаята си.
Благодарен съм му затова , тъй като дори и да бях отишъл да повикам Елиза ,тя надали би ме послушала ,камули пък рано сутрин и тъй като Джаксън беше наясно със взаимоотношенията ни ,той свърши цялата тази работа вместо мен ,за което ако трябва да съм честен с Вас ,съм му изключително много благодарен. Истината е , че Джаксън е наистина страхотен по-голям брат и съм му адски много благодарен за всичко. Дължа му страшно много за това , което съм днес. Благодарение на него продължавам да живея и благодарение на него не само , че съм заедно със семейството си ,но и то стана много по-голямо и много сплотено и по-страхотно от всякога.
И тъй като нямах абсолютно никаква работа , изкачвайки стълбите първата ми работа беше да вляза в стаята си и да довърша днешния си влог , който бях започнал рано сутринта в кухнята , докато с Джаксън се приготвяхме за училище и той постоянно се обаждаше. Както и да е. Щом влязох в стаята си свалих видеото от телефона си на лаптопа като си го препратих от имейл адреса и след това започнах да го обработвам ,след което щях да го довърша и дообработя и се заех с работата , докато някой не почука на вратата ми и не нахлу в стаята ми. Познайте кой.
- Чук ,чук ,чук. Може ли да вляза ?
Да , предполагам , че правилно се предположили. Точно така. Беше Джаксън.
- Да ,влизай. - отговорих му ,съсредоточен със обработването на видеото и запаметявайки го на лаптопа ми .
- Хей ,пак ли обработваш ? - попита ме с доста по-развеселен тон.
- Да .- отговорих му щом запазих видеото на лаптопа си и след това включих на живо ,за да снимам последните кадри за сутринта и да приключа с обработването на влога за ютуб канала си.
- И това беше всичко от нас за сега ,приятели. Ще си видим съвсем скоро с продължението на поредицата ,,Още един ден от живота на един безсмъртен " и може би ще Ви споделя защо по-големият ми брат беше намусен напреди. - приключих със своите думи за края на видеото и мислех , че това ще бъде края на предаването на живо ,но се оказа , че това няма да бъде края , защото.
- Не ,няма. - отговори ми , докато още снимах.
- Ще видим. - отговорих му.
- Не ,няма да стане. - отвърна ми той ,започвайки отново да спорим.
- Човече ,не съм казал , че ще им го споделя окончателно. Просто ще го обмисля. И това беше всичко от нас приятели. Чао и до скоро ! - с тези думи най-накрая Джак спря да спори с мен и приключихме положително видеото .
- Чао ! - поздрави за довиждане с усмивка на уста ,прегръщайки ме за финал на видеото , Джак .
След това аз довърших с обработката на видеото ,добавяйки и финала на влога и след това качих цялото видео на флашка , която оставих върху бюрото си и оставих лаптопа си отворен ,бързайки да излезем заради настояването на Джаксън .
Щом излязохме от стаята ми аз отново прибрах телефона си в джоба си и се огледах наоколо и преди да влезем от стълбите видях , че на първия етаж бяха всички без Елизабет , която все още не беше слязла. Затова направих това , което знаех , че няма да свърши добре и за двама ни , защото нямах никакъв друг избор. Отидох до вратата на стаята на Елизабет и почуках ,но от нейна страна не получих отговор. Страхотно .
- Елизабет ,може ли да вляза ? - попитах я щом почуках на вратата ,но щом не получих абсолютно никакъв отговор от нейна страна ,влязох вътре.
Тя се беше опънала на леглото и както винаги съсредоточено четеше някоя от новите си книги , докато слушаше музика със слушалки. Трябва да си призная , че на ,,човек" му трябва адски много съсредоточените ,за да върши и двете неща едновременно .
- Какво искаш ? - попита ме кралицата на лошото настроение и извади една от слушалките си ,за да може да ме чуе ,а тонът й беше от една страна леко ядосан ,а пък от друга се държеше така ,сякаш въобще не я интересува присъствието ми и това какво правя. Но това нейно държание винаги е било характерно за нея що се отнася до мен.
- Ами дойдох ,за да те повикам да слезеш долу .- казах й с мил тон ,посочвайки раницата върху стола до бюрото й .
После се облегнах на вратата и скръстих ръце .
-Разбира се , че това нямаше да се наложи ако си беше проверила телефона. Пратих ти съобщение. Не го ли видя ? - започнах да й обяснявам причината , поради която ми се наложи да дойда до стаята на ледената кралица , която беше студена точно като нея.
- Какво ? Какви съобщения ? Не ,не съм ги видяла. Цяла сутрин бях заета да чета и да слушам музика .- призна си в същия тон , Елизабет ,след което отново си сложи слушалката в ухото ,игнорирайки ме и правейки се , че не и пука.
- Добре. Все тая. Просто слез долу след малко ,става ли ? - помолих я учтиво , докато тя беше взела телефона си , най-вероятно ,за да намали звука му ,за да може да ме чуе ,тъй като все още ме гледаше съсредоточено , докато си вършеше заниманията.
- Добре. Ще дойда след малко. - съгласи се с мен ,със сравнително много по-мил тон ,сестра ми.
- Добре. До пет минути да си слязла долу. - Дадох й малко повече време сутрешна свобода ,тъй като знам колко много обича да чете книги ,а и винаги съм знаел , че четенето на книги й помага да се концентрира много по-добре и честно казано това със концентрацията винаги се получава отлично при нея благодарение на хобито й, към което е доста пристрастена честно казано. Елизабет чете книги непрестанно - винаги и по всяко време. И не че има нещо в това.  Наистина радвам се , затова че толкова много обича да учи нови неща и да чете ,но ще е добре да излиза навън отвреме навреме ,а не само , когато леля ми или майка ми я пращат да напазарува или когато трябва да вземе малките от училище.
- Добре ,а сега излизай от стаята ми. - Нареди ми Елиза със същия сух тон я гласа й ,но този път имаше малко повече характер в него. Колко мило от нейна страна.
- Добре .- отговорих й тихо ,затваряйки внимателно вратата на стаята й .
- Ще се видим после .- извиках , докато я затварях.
- Върви си вече ,моля те ,Зак - извика ми със бесен тон и с умоление в гласа й ,да я оставя намира , Елизабет.