Спрингфолс - ,,Градът на немъртвите "

Ново начало - нов живот за живите .

     Гледната точка на Али

Здравейте всички ! Аз съм Али Стормс ,а това е моят дом - Спрингфолс . Домът на хората и ужасните чудовища ,някога опитали се да ни утрепят. Или поне така са ми разказвали нашите. Истината е , че домът ми ми липсва страшно много. Каква ирония на съдбата ,нали ? Говоря за меланхолия към дома си ,от който не съм излизала от 3-годишна. Аз буквално израстнах у дома. Но въпреки това все още помня красивите зелени поля на родния ми град ,чистия въздух на вън ,на който някога се наслаждавай като дете и дори и не съм оценявала какво съм имала , защото съм била твърде малка и невинна. Всичко това ми липсва толкова много ,особено да виждам слънчевите лъчи. Помня , че когато бях малка играех всеки ден навън и дори и не исках да се прибирам у дома ,а сега ,по-точно откакто се помня ,от тригодишна ги наблюдавам единствено през прозореца. Всяка нощ ни се налага да си лягаме рано и сутрините да ставаме рано преди изгрев слънце , защото ние живеем в постоянен страх от създанията , които завладяха града ни преди цели 14 години. Все още помня онзи мрачен ден - бях навън и играех на топка заедно с приятелите си от улицата , докато на обяд точно в 13:30 ч не се случи нещо ужасно . Майка ми дойде при мен и ме хвана за ръката ,отвеждайки ме вкъщи. Тогава не знаех защо го направи ,но дори и не можех да предположа какво ще ни предстои.
- Какво има ,мамо ? - бях попитала майка си със големите си кафеви очи ,държейки топлата , която приятелите ми бяха ми подали докато си играехме преди да дойде майка ми. Ако в момента тя Ви разказваше историята ,а не аз ,тя би ви казала , че очите ми са сияли на ,отразени от слънчевите лъчи и са ставали пъстри на слънцето. Но според мен винаги са били кафеви - наситени и тъмни като мрака, в който потъна градът ни в онзи прекрасен ден , който се превърна в един истински хаос в рамките само на секунди.
- Скъпа ,ела ,нека да се прибираме у дома за обяд ,става ли ? - предложи ми майка ми с нейния нежен и мил тон ,поглеждайки ме с красивите си кристално сини очи и подавайки ми ръката си в очакване да я хвана. В този момент аз поклатих глава ,а тя побутна внимателно гърбовете на приятелите и приятелките ми ,посочвайки ги към майките им , които ги очакваха. В онзи ден не знаех защо го е направила , докато не разбрах.
- Да ,мамо. - отвърнах й ,гледайки я с поглед ,в който усмивката ми беше замръзнала и беше останала само несигурността и сляпата ми вяра към жената , която искаше да спаси живота ми. В този миг аз хванах ръката на майка си ,оставяйки светлосинята ми точка на земята. Помня как , когато си бяхме тръгнали бях видяла хора , които бяха с изключително много блед тен и притежаваха онези ярко червени като кръв очи които ако ги бях погледнала най-вероятно щяха да принизят душата ми. Помня , че се бях обърнала за малко с лице назад , докато краката ми вървяха напред към дома ни , който се намираше наблизо и точно преди да погледна немъртвите създания жадни за плът ,кръв и ,разбира се ,мозъци ,майка ми беше ме разсеяла от страха .
- Али,обърни се напред , моля те. - беше ми казала майка ми - Стефани Стормс. Аз я бях послушала и смутено бях тръгнала към дума ,здраво хванала ръката на най-силният и смел човек в живота си , който имах честта да познавам - моята майка. Въпреки онзи фатален ден ,в който много от орбитата бяха започнали да нападат града ни ,опитваййки се да се бунтуват срещу антизомби законите ни ,те се опитаха да превземат града. И в онзи ден зомбитата бяха точно зад нас. Лека полека бях видяла как те приближаваха улицата ни и бавно и постепенно търсеха следващата си жертва. Това в действителност беше толкова зловещо ,колкото и звучи. Но въпреки целия ужас , който ни беше достигнал ,майка ми напълно беше запазила хладнокръвие и гледайки отдалеч приближаващи немъртви създания ,готови изненадващо да ни нападнат по всяко време , докато вървяха вани и спокойно ,точно в онзи миг ,в който бях видяла как едно от зомбитата беше убило съседката ни и най-добрата приятелка на майка ми която живееше само на няколко пресечки от нас , тогава за първи път усетих как сърцето ми спря за миг от ужас ,пулсът ми се забави и бях усетила как кръвообръщението се движеше из вените ми. Звучи зловещо едно малко 3-годишно дете да преживее целият този ужас в рамките на само един ден ,нали така ? Да ,но въпреки това аз не се уплаших . Защото до мен беше майка ми , която въпреки болката от загубата на най-добрата си приятелка ,беше запазила хладнокръвие и беше готова да направи всичко ,за да ме защити. И въпреки страха , който бях изпитала за секунда , страхът който беше спрял дъха ми ,той отшумя в мига ,в който погледнах яркосините очи на майка ми ,в който можех да виждам силното желания за борба и свобода и надеждата , че някой ден този ад ще отмине и ние ще излезем невредими от него. И точно тогава майка ми спокойно ме отвеждаше до семейния ни автомобил и когато видя , че зомбитата приближавам ,тя ме взе на ръце , докато аз здраво бях стиснала топлата й ръка , която ми вдъхваше спокойствие и увереност за сметка на целия този хаос ,тя беше започнала да тича на токчетата си ,тъй като в онзи ден с баща ми имаха годишнина ,но бяха решили да се усамотят и да я отпразнуват у дома , докато аз бях навън и се забавлявах с приятелите си. Затова татко й беше приготвил вечеря на свещи ,а майка ми беше избрала филма , който да гледат. Баща ми беше облечен с костюм ,а майка ми облечена в официална рокля и носеше любимите си високи токчета , които обожавах и аз понякога да нося , когато бях малка. И въпреки , че беше обута с десетсънтимтровите си високи токчета ,тя набързо изтича до колата и ме сложи внимателно на седалката ,след което ми сложи колана и бързо затвори вратата. В онзи миг в който ме слагаше в колата бях усетила бързото й сърцебиене и как пулсът й се ускорява ,бях усетила и как дъхът й беше спрял за секунда ,виждайки как немъртвите убийци на хора се приближават. Това беше зловещо. В онзи ден за първи път бях свидетел за едносекундния страх на майка си ,след който тя отново беше запазила самообладание ,После звукът от високите й токчета сякаш беше забавил времето за мен , докато тя се качваше бързо в колата и сякаш това беше привлякло вниманието на зомбитата изцяло към нас и нашата улица , защото от онзи момент до следващия половин час зомбитата нападаха всички хора и завладяваха всички улици и сгради по целия път към дома , който впрочем беше доста наблизо от мястото , където играех. Буквално домовете ни бяха през няколко улици ,нашият , домът на приятелите ми и на най-добрата приятелка на майка ми , която беше няколко години по-голяма от нея. Майка ми доста често се допитваше за съвети към нея , защото знаеше , че тя ще и даде най-правилния съвет ,но в онзи зловещ ден тя трябваше да решава сама.
И така. Щом майка ми бързо се качи в колата със светлосините си токчета ,тя затвори набързо вратата и баща ми заключи вратите на колата .Той се обърна ,за да провери дали съм добре и после погледна също толкова загрижен и леко оплашен и към майка ми и към майка ми ,но въпреки това баща ми винаги е бил здрав и издръжлив човек. Тон никога не ни беше показал страха си до онзи трагичен ден ,в който колкото и се стараеше да скрие страха си вътре в себе си ,той видимо макар и малко си личеше. Но майка ми в онзи миг хвана едната му ръка и го погледна с поглед , който му даде сила и надежда. Помня , че когато бях малка няколко седмици преди трагичния ден ,бяхме в спалнята на нашите и аз се бях сгушила в прегръдките на родителите си и заедно бяхме гледали филм. После по едно време помня как майка ми беше хванала ръката на баща ми , зашото ни бяха предстоели няколко изследвания , които родителите ми искаха да си направят , тъй като нашите много искаха да си имам братче или сестричка тогава ,но по някаква причина не можеха и тогава също бяха притеснени и обнадеждени ,но след като майка ми отново беше погледнала баща ми с този поглед ,изпълнен с леден огън и решително ,татко се беше почувствал много по-добре. И двамата знаеха , че каквото и да им предстои щяха да се справят заедно. И така и стана. И в деня на нападението от зомбита ,баща ми отново беше почувствал силата ,с която майка ми беше го дарила и баща ми - Алекзандър също бе обнадеждена , че целият този хаос ще свърши добре. Татко запали колата и ние потеглихме бързо към дома. Пет минути по-късно вече бяхме в хола на дома си и бяхме застанали пред телевизора ,седнали на дивана ,заключили и залостили всички врати и прозорци в къщата в очакване да чуем новините по телевизията .
- Местните граждани на Спрингфолс са подали жалба в полицията , че зомбитата са започнали да атакуват града ни. Преди по-малко от половин час полицията беше уведомила кмета , който от днес издава закон всички семейства в Спрингфолс и в околностите да си останат по домовете за неопределен период от време , докато властите си свършат работата. Комисарят на полицейския отряд по-рано днес даде интервю , докато спасяваше живота на няколко местни граждани в центъра на града , че заедно с полицейския му екип ще направят всичко възможно , за да може да очистят града ни от чудовищната напаст колкото се може , толкова по-скоро. С помощта на новата свръхнаореднала технология ,създадена за убиване на на зомбита ,се надяваме , че градът ни ще бъде отново в пълна безопасност съвсем скоро - беше съобщила тъмнокожата репортерка на новите по телевизора преди цели 14 години. (Ще се справят с този животозастрашаващ проблем час по-скоро. Да бе.) Отне им цели 14 години ,през които аз ,семейството ми и останалите граждани на Спрингфолс почти не сме излизали от домовете ,но онзи трагичен ден - 4 юли ,беше само началото на нашия ад , който изживяваме и до днес. Но ако трябва да съм честна с Вас изминалите 14 години бяха най-тежките години през живота ми.
И никога и до днес няма да забравя колко красив и слънчев беше онзи ден ,по колко прекрасен начин беше започнал онзи страхотен ден и как се бяха развили събитията до края на дена , докато животът на нас смъртните не се превърне в ад. И все още помня и никога до края на живота си няма да забравя как след появата на зомбитата в града ни в онзи мрачен ден , докато майка ми ме слагаше в колата аз за последен път бях видяла кристалното синьото небе и бях усетила топлината на слънцето и бях видяла чисто белите ,изглеждащи като захарен памук облаци , които покриваха ясното небе на определени места. И все още помня онзи последен път ,в който за последно бях видяла малката си светлосиня топка , която беше останала върху твърдия цимент на пустата и изоставена алея на улицата ,на която си играех със най-добрите си приятели ,някои от които не съм виждала и Дао днес ,а със повечето се виждаме само и единствено онлайн и до днес . Но това вече се превърна в еджедневие за нас , въпреки че онзи ден ,в който животът ни се промени завинаги ,с нашите бяхме адски много обнадеждени , че този апокалипсис ще приключи час по-скоро и всичко ще бъде наред,но не стана така. Зомбитата най-вероятно в онзи трагичен ден са си помислили , че това ще бъде началото на възхода им ,но не стана и напълно така. В рамките на 6 месеца не само Спрингфолс ,но и всички места из цял САЩ ,нападнати от безмозъчни зомбита бяха напълно изчистени от немъртвите създания и всички си помислихме , че най-накрая ще можем да се върнем към нормалния си живот ,но не стана напълно така. Цели 6 месеца след изчистените градове от зомби атаки ,хората започнаха да се боят да излязат навън. С времето аз също. Истината е , че като малка винаги се боях от зомбитата и мисълта , че днешният ден може да е последен ме караше да бъде все по благодарна на Всевишния , затова че съм жива в днешния ден , затова че го има днешния ден и затова че родителите , приятелите и близките ми винаги са били със мен. Но въпреки това всички бяхме наясно , че от онзи необичаен ден , който всичко започна толкова добре и в който всичко беше толкова красиво ,от онзи прекрасен слънчев, обикновен ,перфектен като всеки друг ден в нашия град ,се превърна в един необичаен и животозастрашаващ зомби апокалипсис , който ни подлагаше на нищо повече от стрес ,страх ,дори и риск и опасност от време на време и знаете ли какво стана със онзи прекрасен слънчев ден ,стана същият като настроението ми , когато нашите ми казаха , че няма да мога да излизам повече навън ,страна мрачно и тъжно ,също като мрачното черно небе над нашия красив град , който от онзи ден потъна в целогодишен мрак. Все още помня как в онзи ден колко тъжна и намусена бях , когато разбрах , че ще ми се наложи да си остана вкъщи , тогава бях си помислила , че ще бъде завинаги. Бях застана на края на дивана и гледах тъжно през прозореца как капките дъжд бавно се изтичат надолу и мокрят стъклата. После майка ми беше дошла при мен и ме беше гушнала. Това винаги ме е каталог да се почувствам по-добре . И тогава беше проработило ,после до майка ми беше седнал баща ми и беше прегърнал и двете ни - тяхната обич и надеждата , която имахме , че след бурята в онази нощ , слънцето ще грее по-ярко от всякога и някой ден този терор ще приключи завинаги ,с времето ме направиха много по-силна. И знаете ли какво стана със онова малко ,мило и наистина момиченце , което беше усетило страха в онзи ден ? То порасна и с времето стана кораво ,смело и спря да изпитва страх към немъртвите създания. И това момиче съм аз . Аз съм Алисън Стормс и съм на 17 г. Живея в този пуст ,призрачен град от както се помня и не съм виждала жива душа от цели 14 години. Е ,поне на живо не съм. Преди цели 12 години , когато си бяхме помислили , че най-накрая ще сме свободни и в безопасност завинаги и когато бяхме си помислили , че най-накрая сме се отървали от съществата довели до мрака в нашия град ,те се пренаселиха я него за постоянно. Бях само на 5 г , когато майка ми каза , че зомбитата ще се преместят,за да живеят наравно с нас хората. Но това никога не е било толкова лесно , защото хората винаги сме се били от лошата и убийствена репутация на немъртвите създания , които изведнъж поискаха да не ни убиват и да живеят на равно с нас . Каква безразсъдна смелост .Сякаш би било толкова лесно да се премахнат травмите от умовете на хората и децата ,преживели и били свидетели на терора на зомбитата и загубата на близките си . И от онзи ден животът ни се промени за втори път ,но този път се беше случило завинаги. Това се беше случило , когато бях на пет. Когато бях на 5 беше последният ден ,в който бях вдишала чист въздух за последен път през живота си през последните 12 години. След началото на новия ни живот ,ако изобщо това можеше да се нарече живот , защото ако трябва да съм честна с Вас ,откакто животът ни се промени преди цели 12 г имам чувството ,сякаш животът в този изоставено изглеждащ призрачен град е спрял на нула. Сякаш беше вършил. Да живеехме. Бяхме живи и в безопасност ,но бяхме сами и бяхме затворени по домовете си. Не знам за останалите ,но аз самата се почувствах , така сякаш времето беше спряло на нула. Така ,сякаш не бяхме живи и сякаш не живеехме истински , защото от нас ни бяха отнети най-значимите ни ценности - свобода , детство и щастие. Но днес животът ни дава един живот нов шанс ,за да изживеем живота си истински и да можем да им се насладим по възможно най-добрия начин. Защото днес е първият ни ден в гимназията за мен и за най-добрите ми приятели.И ако трябва да съм честна с Вас истината е , че нямам търпение отново да съм на чист въздух и да се срещна с тях. Сутринта станах рано и се приготвих за училище. Облякох си униформата и червеното си кожено яке и след това слязох долу на първия етаж , където минах през хола ,за да си взема раницата , която снощи бях оставила върху дивана и после се отбих до кухнята за една ябълка , която да хапна по пътя към училище.
- Добро утро ,мамо ! Добро утро ,татко ! - поздравих любезно родителите си , които също тъкмо сега слязоха долу по стълбите и майка ми тъкмо се връщаше от кухнята , когато ме забеляза.
- Добро утро ,миличка. - поздрави ме майка ми с учтивия си , любвеобилен тон , след което постави целувка на бузата и ме прегърна .Аз също я прегърнах и целунах по бузата по същия начин като нея. И след като се отделихме от прегръдката бях забелязала официалния тоалет на майка ми ,с който се е облякла. Облякла се е със тъмнозелен аутфит , състоящ се от риза ,пола и сако .
- Много си красива ,мамо. - направих й искрен комплимент , който идваше от дъното на сърцето ми и в този миг нейната усмивка игра като слънце.
- Много ти благодаря ,скъпа. - отвърна ми с искренно развълнувана физиономия и огромна усмивка,галейки нежно косите ми .
- Моля. Ъм,мамо на интервю за работа ли отиваш ? - попитах я , тъй като имах вътрешно усещане , че това е поредното й интервю за работа този месец. И помня , че снощи по време на вечеря беше ни споменала на нас с татко , че ще се пробва за работата телевизионен водещ и в момента изглежда толкова обнадеждена ,колкото изглеждаше и вчера.
- Да ,скъпа . Знаеш как се казва. Десетият път е на късмет. - опита се да се пошегува ,но нито аз ,нито пък майка ми не се
разсмяхме на шегата й. Всъщност , че това по-скоро беше начин тя да се мотивира , че този път ще получи работата и да си даде кураж.
- Да. Надявам се всичко да мине по мед и масло. - пожелах й успех със интервюто за работата.
- Дано ,скъпа. - отговори ми през въздишка майка ми , която въпреки всичко имаше надежда , че този път ще я приемат и нещата ще потръгнат.
- Добро утро , скъпа !-поздрави с усмивка на уста ,прегръщайки майка ми и целувайки я набързо ,баща ми.
- Добро утро ,скъпи ! - отговори по-ведро и жизнерадостно майка ми, която взе чашата със прясно направено кафе , която татко й беше подал.
- Добро утро ,слънце !- така ме е наричал винаги баща ми , когато е в добро настроение.
- Добро утро , татко ! - отговорих любезно ,след което дойде при мен ,прегърнахме се и постави целувка на челото ми.
- Всъщност аз още напреди те поздравих ,но явно някой днес не ме е чул .- започнах да остроумнича ,свъобщавайки му искрено фактите.
- Оу ,така ли ? Колко невъзпитано от страната на този невъзпитан човек. Чудя се кой ли е той ? - започна да остроумничи баща ми и да хитрува ,след което и тримата се разсмяхме.
- Скъпа ,искаш ли да те закарам до училище ? - попита ме баща ми , докато отпиваше от кафето си .
- Благодаря ти ,татко ,но мисля днес да се поразходя навън ,а и времето днес е изключително много приятно. - отговорих учтиво на баща си , докато поставяше чашата с кафе върху масата ни в хола ,а пък майка ми беше отишла до огледалото в същата стая ,за да се огледа и най-вече ,за да си оправи косата.
- Добре ,миличка. - отговори ми татко с усмивка.
- Но се пази ,моля те. - предопреди ме загрижено баща ми.
- И след училище се прибери право вкъщи заради опасността от ....знаеш. - нареди ми свръхзагриженият ми баща , който се опита да ми припомни колко много трябва да се предпазливи в ,,опасния" свят ,в който живеем.
Но истината е , че откакто се помня след деня ,в който зомбитата нападнаха града ни ,аз никога повече не съм виждала истинско подивяло и смъртоносно зомби из улиците на Спрингфолс. Истината е , че откакто зомбитата се бяха нанесли в града ни с мир ,за да може всички да заживеем заедно и за да може и зомбитата да имат равни права като нас ,хората ,никой до сега нито веднъж не се е оплаквал от атака на зомби или че зомби е искало да му изяде мозъка. И знаете ли какво ? Започвам да мисля , че зомбитата вече изобщо не са онези мозъкоядящи чудовища опитали да да унищожат града ни и да ни погубят . Всъщност започвам да си мисля , че може би с времето са станали мили. И може би ще бъде добре и нашият народ да започне да им даде шанс. И днес е идеалният ден ,в който имам възможността да го докажа. Днес благодарение на първия учебен ден най-накрая ще успея да разбера какви създания са в действителност зомбитата и дали са толкова зли и опастни,колкото хората ги мислят. И това ме подсеща , че вече трябва да тръгвам.
- Добре ,татко. Но след училище много исках да се отбия до ..........- не можах да довърша изречението , защото все още не мога да повярвам , че е истина. Баба и дядо си отидоха от този свят преди месец и половина болката от загубата им още ми тежи така ,сякаш нож е пронизъл сърцето ми и то все още до ден днешен продължава да кърви и тази кръв продължава да облива цялото ми тяло и ме кара да се чувствам така, сякаш съм получила токов удар. Но въпреки това днес трябва да съм силна и трябва да се усмихвам на света ,напук на всичко , защото преди почти два месеца дадох обещание . Обещание , което ще спазя , докато истината най-накрая да излезе наяве.