Този за когото мечтах

ПРОЛОГ

  Денят умираше. Беше потискащо задушено през май. Прохладата на индокитайската зима отдавна бе изчезнала и вече започваше сезонът на бурите. През целия ден цареше адска жега и почти всяка вечер от юг се задаваха тежки, тъмни облаци, които сякаш идваха да донесат дъжд. Човек беше готов да се закълне, че дъждовните капки ще рукнат като порой, ще залеят миазми и зарази, чудодейно ще опреснят нажежения въздух. Илюзия! С настъпване на нощта излизаше вятър, който отнасяше облаците надалече... И скоро след това звездите заблестяваха.

  Убийствената горещина съвсем беше претъпила волята на Денис и тази вечер повече от всякога чувствуваше тежестта на самотата. Изтегнат в хамака под верандата, с дъвка в уста, той пиеше на малки глътки една топла смесица от лимонада, захар и вода. 

  Тази вода, която черпеха от извора и която след пет минути, макар и налята в глинен съд, ставаше безвкусно топла! Как би искал да пие ледена вода!...

  Но това не беше нищо. Нищо не бяха и неудобствата на самотния дом, построен върху високи греди, за да бъде по-трудно достъпен за тигрите. Тази сламена къща с по-ловин дузина други постройки, предназначени за жълтите работници и добитъка, представляваха ,,богато" уредното ,,Земеделското и горско дружество при Черната река". Денис беше заместник-директор, а директорът господин Златан, малко уморен от живота сред тази пустош, прекарваше повечето време в Ханой.

И тъкмо това беше най-тъмната точка: напълно самотното същество. Първите опияняващи месеци! Непознатите места, всекидневните открития след този почти девствен край, чудната флора на тропиците, ловът на тигри или кози в дивата гора, плуването по цели седмици с издълбаната от дънер лодка по Черната река, всичко това беше възпламенило въображението му и го изпълваше с възторг. 

  Но няколко месеца по-късно каква промяна! Първо, разликата между потискащото еднообразие на този живот и живота, който Денис Водеше в Париж, беше много рязко; второ, коварният климат започваше вече да го сразява; и най-после  самотата, ужасната самотата, ужасната самота, по-непоносима от всичко. Защото често един бял човек сред своите жълти слуги е по-самотен, отколкото отшелникът в пустинята... 

  Денис се извика: – Хей момче! - Жълтокожият анамит стана и преведе гръбнак. –Човекът с пощата още не е дошъл? - Момчето поклати глава: – Няма го все още. -  Денис повдигна нетърпеливо рамене. – Веднага ми го доведи, щом дойде.