Психотичен [H.S.]

1.

6 месеца по-рано.

Тейт

Есен,навън е дъжнодвно,листата падат забързаното ежедневие е навсякъде около мен. Хората не губят ценното си време с излишни неща,всичко което знаят е че трябва да изкарат пари за да се грижат за семейството си и да го изхранват. Всичко е работа,работа. Да това не е лошо в този материален свят,ако нямаш пари ще те изплюят като боклук. Но ежедневието им е едно и също стават,закусват със семейството си,карат децата на училище,отиват на работата след това се прибират,вечерят може да гледат някое предаване на дивана, в хола и след което отиват да преспат децата. Лягат си и това всеки ден се повтаря,отново и отново. Всеки е в своя малък балон и колкото да ми е тъжно да го призная и аз съм една от тях,но с малки изключения нямах перфектното семейство което исках,е имах го,но майка ми се разболя от рак и след това всичко тръгна надолу,така нареченото ми перфектно семейство го нямаше,сега имаше само скръб и тъга. След като разбрахме за болеста й,няколко месеца по-късно ракът ми я отне. От тогава минаха три години,но съдбата реши,че това не ми е достатъчно и отне брат ми,беше изчезнал вече от повече година,а баща ми който е полицай,както и аз го търсехме навсякъде той вече беше загубил надежда,мислеше че са го убили и са го хвърлили в някаоя канавка и било въпрос на време да намерим тялото му. Но аз не вярвам на това знам,че брат ми е някъде там и не е мъртъв,не може да бъде ще го търся докато не го намеря и наистина се надявам да е жив,защото това ще ме съсипе както физически така и психически. 

На вратата ми се почуква,но аз съм толкова в мислите си,че не го чувам след като няма отговор човека явно е решил просто да влезе.

"Тейт"-казва гласа той ме изкарва от бляновете ми и вдигам погледа си,очите ми се срещат с кафявите очи на гаджето ми,който ме гледа с притеснен поглед мразех да ме гледат така виждах съжалението му. Той пак проговори.- "Скъпа добре ли си?"-опитах се да се усмихна и го направих,въздъхнах.

"Да добре съм просто се отнесох."-прехапах устната си,лош навик който, получих през годините. Той ме погледна и сякаш осъзнаването мина през главата му.

"Пак ли се нараняваш?"-каза Коби

"Какво не! От къде ти хрумна? Разбира се,че не как може да си помислиш това знаеш,че спрях."-казвам прибързано.

"Знаеш,че ако те хвана отново да се нараняваш ще те докладвам и ще те отстранят от работа."-казва студено, Коби.