Събудих се. Бях в някаква странна стая. А приятелките ми застанали до мен и ме зяпаха.
-О боже господи! Не ме зяпайте така докато спя! - казах леко уплашена.
-Извинявай! - каза Анна и ме прегърна.
-Нищо.
-Хайде да отидем в гората днес!? - каза Анна.
-Неееееееее! - казах и.
-Хайде ще е забавно! - каза и ме погледна умолително.
-Офффффф! Добре! - казах.
-УРА! Тръгваме в 16:30! - каза Анна много щастлива.
-Добре, но колко човека ще дойдат? - попитах.
-Ми ти и още някоко момичета и две момчета! Защо питаш?
-Кои момчета? - попитах.
-Оффф! Важно ли е? - попита леко раздразнена.
-ДА ВАЖНО Е КАЗВАЙ ВЕДНАГА! - казах и ядосана.
-Оффф! Ами Александър, Димитър и Дейвид! Толкова ли е важно?!
-Добре! Толкова ли беше трудно да ми кажеш! - казах още ядосана, но по малко от преди.
-Ми не мисля че е важно! - каза Анна.
-Напротив! Искам да знам кое дете още ще изчезне! - казах.
-Ставаш параноична! - каза Анна.
-Не е вярно, вчера видях едно момиче то плачеше с кървави сълзи, гледаше ме с омраза...
-Стига глупости! Оправяй се за гората след половин час тръгваме! - каза Анна и излезна от стаята. Въобще не мисля че ще е добра идея да отида! Но обещах и ще трябва да отида. Облякох се с черен клин и розова туника. Излезнах от стаята вече всички бяха готови за гората. Румяна, Анна, Ивелина, Ивана, Валентина, Александър, Димитър, Дейвид и Максим. Кой ли от тях сега ще изчезне?
-Ани да тръгваме! - извика Анна. Кимнах и изтичах при тях. Вилата се намираше точно до гората, само при вида и ме побиват тръпки.
-Не мисля че е добра идея да отиваме в гората! - казах на Александър.
-Да така е не е добра! Вчера видях онова момиче да влиза в нея! - каза и ме погледна. Погледнах го уплашено. Още помня това момиче омразата му и тъгата му в едно. Защо ли плачеше? Смятам да разбера! Вече бяхме влезнали в гората, беше много плашеща.
-Плашеща е нали? - попита Александър. Мале този човек мислите ли ми чете!
-Да плашеща е! - казах. Вървяхме вече към половин час. Както си вървяхме стигнахме до един въжен мост, а на него беше седнало онова момиче.
-ДА СЕ ВРЪЩАМЕ СЕГА! - казах отново крещейки.
-ДА НАИСТИНА ХОРА ДА СЕ ВРЪЩАМЕ! - подкрепи ме Александър.
-Хайде да преминем през моста! - каза Анна и ме задърпа към моста. Момичето ме погледна и се усмихна самодоволно.
-НЕЕЕЕЕЕ! - казах и се отскубнах от хватката и.
-Хайде какво толкова! - каза Анна и ме задърпа.
-Неееее! - крещях с цяло гърло.
-Офффф! Ми хубаво ама ние ще преминем през моста! - каза Анна.
-Не! Моля ви повярвайте ми там има момиче което е готово да ви убие! - казах уплашено сърцето ми заби бързо. - Да така е повярвайте ни! - каза и Александър.
-Мале ама че откачалки! Хайде хора да минем през моста! - каза Анна.
-Не сме луди...
-Остави ги Ани няма смисъл! - прекъсна ме Александър.
-Имаш право! - казах и погледнах ядосана. И те всички тръгнаха към моста. Още като стъпиха на моста той се скъса и те паднаха долу и направиха водата в кръв.
-Хихи! Сега е ваш ред! - изсмя ае момичето и бавно тръгна към нас.
-АНИ БЯГАЙ! - извика Александър. Не можех да мръдна, седях като вцепенена. Той ме вдигна и забяга бързо на пред. Стигнахме до вилата и с гръм и трясък влезнахме вътре, Александър ме пусна на земята.
-Къде са всички? - попита Александър.
-Не знам! Нека да ги потърсим! - казах и той кимна и почнахме да ги търсим. И накрая ги намерихме и както си мислех.
-О не само ние ли останахме? - попитах и почнах да плача. Той ме прегърна.
-Успокой се! - каза ми и ме погледна.
-КАК ДА СЕ УСПОКОЯ ВСИЧКИ СА МЪРТВИ И НАС СЪЩО ЩЕ НИ УБИЯТ! - крещях уплашено.
-НЯМА ДА НИ УБИЯТ! НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТИ СЕ СЛУЧИ НЕЩО! ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ В БЪЛГАРИЯ ЖИВИ И ЗДРАВИ! - каза и ме прегърна още по силно.
-Добре! - казах му.
-Отиди и си легни! Аз ще търся нещо за Турция! - каза. Кимнах и отидох да си легна.
-ОБАЧЕ ДА НЕ ЗАБРАВИШ УТРЕ ДА МИ КАЖЕШ КАКВО СИ ОТКРИЛ! - извиках от другата стая.
-НЯМА СПОКОЙНО!
