Борба за живот

64 7 3
                                    

Загризах нервно ноктите на лявата си ръка. Ужасен навик, появил се след множество изпити. Бях напрегната. Мозъкът ми в момента мислеше за толкова много неща, че щеше да зацепи скоро. Мислих най-вече за здравето на човека, който най-много обичах. На човека, който беше винаги до мен в трудните моменти. Сега беше мой ред да го подкрепя. Бях пред стая 7-358. Къде ли? В болницата. Мястото, което или спасяваше, или отнемаше живота на някого всеки ден. Крачех напред-назад и мислих задълбочено, загледала се в пръстите, по които имаше малко кръв.
Не след дълго докторът излезе от стаята. Погледна ме и забеляза умората и притеснението в очите ми. Усмихна се, като че ли беше нещо хубаво. Покани ме да вляза. Не възразих. Нали бях заради това тук.
Първото нещо, което погледът ми зърна, бе иглата, забодена в ръката на Лио, лежащ отпуснат на новото си легло за бъдещите четири месеца. Имаше малки торбички под очите. Явно от недоспиване, който му е причинил стреса, че това може да му е последният ден от живота му. Стиснах зъби при тази мисъл, за да спра сълзите. Когато усети присъствието ми, надигна глава от възглавницата си и ми предложи да седна до него, като ми направи място. Беше ми мъчно да го гледам така. Запътих се към него и преди да се настаня, го прегърнах. Обгърна ме с кокалестите си ръце – признак, че е измъчен. Понечи да ме целуне. Устните ни се докоснаха и се сляха в кратък, но нежен танц. Отдръпнах се и скрих с косата лицето си, за да не разбере, че плача.
– Всичко ще бъде наред! Обещавам!  – явно усилията ми да се прикрия бяха неуспешни и все пак ме бе видял. – Не се безпокой за мен. Ще се оправя и отново всичко ще си е по старому.
Искрено се надявах думите му да са истина.
– Знам – избърсах сълзите ръкава на блузата си. – Как е първият ден химиотерапия?
– Ужасен, но любовта ми към теб, Ейприл, ме кара да забравя за това – усмихна се, а аз се изчервих. – Шибана левкемия! – засмях се при думите му. Нервен смях.
– Иска ми се четирите месеца да минат бързо и да бъдем отново навън. Отново заедно – казах и двамата замечтахме. Легнах до него и се опуснах върху рамото му, а той бе преметнал ръката си около моето, за да стига до бутилката, в която веществата убиваха раковите му клетки.

4 месеца по-късно

Захапах устни силно, очаквайки вкуса на кръвта. Облегнах се на грапавата стена и се свлекох надолу бавно. Спиралата ми се разтече. Напиращите сълзи оставяха черна диря след себе си и капеха върху черната ми рокля, което не ме интересуваше в момента. Очите и нослето ми бяха зачервени, бузите - подпухнали. Затворих и стиснах очите си, като един пронизителен звук излезе от устата ми. Давех се със собствените си сълзи. Защо ли? Химиотерапията не проработи. Днес беше сбогуването ми. Сбогуването ми с Лио. Завинаги. Погребението му.
Протегнах се към шкафчето до мен. Отворих го и извадих единствения изход от тази ситуация. Притеглих към гърдите си пистолет с дръжка, обвита в мека кожа.
– Защо всичко това се случва на мен? - изшептях и си поех шумно въздух, тъй като солената течност ме задъхваше.
Изругах. Опрях пистолета в главата си. Отново стиснах очите си и нови сълзи се появиха.
– Това не може да е истина... искам толкова силно сега да си до мен и обещанието ти да не е било лъжа. Но тъй като ти не можеш да си тук, аз ще дойда при теб.
Отворих очите си. Бяха кървясали от толкова много рев само по Лио. Показалецът ми достигна спусъка. Пулсът ми се успокои, поех си дълбоко въздух. Мъките ми щяха да свършат.
Звукът от изстрел разкърти стаята.

Love StoriesWhere stories live. Discover now