*My Boy*

Толкова много спомени...

Казвам се Мария, но всички ми казваха Мими и така бях свикнала. Бях на 18 и скоро щях да правя 19. Имах по-малък брат, който обожавах. Той ми беше всичко. Родителите ми бяха разведени и брат ми беше от втория съпруг на мама, който го чувствах като мой баща. Правеше всичко, за да може аз, мама и брат ми да сме щастливи. Винаги ни е обичал много, за коеото ще съм му задължена до края на живота си. След като мама и татко се разделиха всеки пое по своя път, но на мен ми беше трудно...понякога се обвинявам, че те са стояли под един покрив само зареди мен. След развода им много неща се промениха. Тате намери своята половинка също. Да, щастливи са и аз съм щастлива, но...винаги има едно "но".
Един ден всичко се преобърна...
*гледна точка на Мими*
Часът беше 10:30...събудих се с мисълта, че закъснявам за училище, но се усетих, че е събота, но точно преди да се върна в леглото видях, че брат ми седи на люлката и плаче. Не обичах да го виждам тъжен, затова бързо изтичах при него:
- Братленцее...- разроших му косата и седнах до него, и го попитах-защо плачеш???
Кафявите му очи, пълни със сълзи ме погледнаха, това беше погледът, без който не можех.
- Ам-ам-ами аз...ти не разбра ли...мама не ти ли каза...защо??? Защо како, нужно ли е???- прегърна ме силно и се разрева още повече.
Повдигнах главата му и го погледнах в очите, като чаках те да ми кажат какво става, но сълзите бяха много и не успях да разбера нищо.
- Какво става???-той продължи да плаче и да ме прегръща- Не мълчи или ще попитам мама! Защо ревеш???
- Аз ще ти кажа!-се обади зад мен някой...щом погледнах видях мама, която се приближаваше към нас.
- Какво е станало???- отново попитах.
- Заминаваме...за Калифорния!
- КАКВОО?? А мен кой ме попита??? Защо ще заминваме? Така неочаквано?!?! Какво се случва!?!? Мамоо, не ме гледай, отговори. Какво искаш? Да оставя целия си живот тук и да замина за Калифорния??? И кога го решихте???
- Мими стига...Мария...успокой се...-започна да вика, явно я ядосах, но това което се случва не ми харесва.- Заминаваме, защото, първо повишиха Иво и вече ще работи там и второ, защото там с брат ти ще получите по-добро бъдеще...ясно...
Станах от люлката бясна, качих се в стаята си и си оправих багажа(силно казано оправих, по-скоро намерих един куфар, навих всичко на кълбо и го метнах вътре) ревах много, но никой не ме питаше.
Бусът дойде натоварихме всичко и всички се качиха вътре. Аз останах отвън и погледнах към къщата...толкова много спомени... Качих се и аз и потеглихме. Мама и Иво се опитаха да скрият сълзите си, но уви...не се получи. Минахме през повечето близки да им кажем "чао". Дори баба, дядо и тате знаеха, как...?!?
*два часа по-късно*
Бяхме се качили в самолета. Чакаха ни 12 часа мъчителен път. Сложих си слушалките с идеята да изолирам света, защото не ми беше лесно, докато се усетя съм заспала.
След няколко часа се събудих и разбрах, че скоро стигаме. Предупредиха ни да си сложим коланите и така и направихме. Приземихме се и запопнахме да слизаме бавно. Взехме си багажа от летището. Там ни чакаше шофьор, който прибра багажа ни. Мама и Иво седнаха най-отпред, а с брат ми седнахме отзад в колста. Всички мълчахме, досега не беше ставало така...бяхме тъжни. Всеки мислеше за живота, който бяхме оставили в България.
След дълъг път колата спря. Поогледах се и видях една много хубава къща, но не вярвах да е нашата. Взехме багажа и Иво каза:
- Вече...ще жи-жи...живеем тук-чувах гласът му как трепереше и мама леко се обърна на една страна, за да не видим сълзите й.
Усетих брат ми как ни погледна и, за да смекчи положението поне малко, каза:
- Ехаа, колко хубава къща, има и басейн и уау...това баскетболен кош ли е...дааа!!
Усмихнах се, поне той е щастлив. Влезнахме в къщата и разгледахме отвътре. Беше уникално... Всяка стая беше огромна. Влезнах в моята и уау...невероятна е. С мама разопаковахме нещата и аз имах нужада да глътна малко въздух...задушавах се. Да беше страхотно, но не...не беше като вкъщи.
Взех си един душ, преоблякох се и излезнах навън, а другите останаха в къщата. Сложих си слушалките и се разходих по крайбрежието. Морето беше спокойно, но аз...не. Обърнах се назад, в този момент някой ме блъсна и телефона ми падна на земята...много се ядосах, взех го и погледнах нагоре...