Blood Eyes

14 част-Живот и смърт.

Вече бях удома. Всичко беше различно от другата страна. Никой не ме виждаше, никой не ме чуваше, нито пък усещаше. Мошех да се разхождам, където си искам. И така де другото ми аз беше на училище и чаках да се върне за да и вида сметката. Първо се върна малкият ми брат. Изглеждаше ужасно. Целият кален, изпотен и миризлив. Следващия бе баща ми. Той беше по-добре. Беше се върнал с Андреа. Тя не се беше променила. Същата красива и интелигента жена. Накрая се върнах и аз. Като отвори бавно дървената врата се втренчи в мен. Бяхме отново лице в лице. Погледах я в очите ми.
-Здравей, здравей. Я виж кой се върна.-казах аз ядосана.
Исках да и разбия лицето, нл беше невъзможно. Тя ме погледна и без да каже нищо се запъти нагоре по стълбите към стаята ми. Реших да я последвам. След като влязах в стаята ми с нея седнахме на разхвърленото ми легло.
-Виж сега исках да видя какво е да си жив още веднъж ! Това ми бе желанието.
-Как може ?!?! Ей така да си вземеш тялото ми и да ме пратиш в отвъдното. Луда ли си ?- отвърнах аз разтроено.
-Ще ти върна тялото. Това не ми е проблем. Ще ти върна всичко.
-Добре, хайде давай.
Пет секунди някъде след това бях пак аз. Бях си Лиса отново. Бях толкова щастлива. Слязох долу и прегърнах и двамата. Бях ужасно щастлива. Целунах и двамата и им казах, че ги обичам. Гледаха ме толкова странно.
-Тате. Кака пак полудя !.
Баща ми само подвигна устата си нагоре. И се засмя. Но не ми пукаше. Отидох до къщата на Джош и почуках на вратата. Веднъж,два пъти, но никой ме отговаряше. Каква ли беше причината-замислих се аз. Разочарована се върнах отново в къщата. Реших да питам къде е Джош.
-Тате, може ли да те попитам нещо ?
-Питай.
-Къде е Джош ? Звънях на вратата му,но никой не отговаряше.
-Лиса на луда ли се правиш ?-отвърна той раздразнен.
Какво направих ? Защо реагира така ?
-Джош почина в катастрофа. Преди 2 дена. Прибира ли се от сватба и на връщане коката се е преобърнала. След преобръщането се е била забила в камък при, което няма оцелели. Погребението им е след седмица.
Рухнах. Това беше, като нож забит силно в сърцето ми, който бавно проникваше все по-навътре и по-навътре. Разплаках се. Едва успявах да си поемам въздух. Как е възможно ? Не можех да спра. Солените сълзи излизащи една след друга от очите ми не спираха. Стичаха са надолу по лицето ми към устата при което падаха една след друга на дървеният под. Не исках да повярвам! Хванах се за косата и започнах да викам. Не можех да спра. Така бях около петнадесет минути. След това станах, изправих се и се успокойх. Отидох горе в стаята си и се затворих. Легнах на леглото и така стоях с часове. Не исках да ставам. Така се излежавах до сутринта. Слънцето изгря и трябваше да ставам. Не исках да ходя никъде, но трябваше. Дори и без него трябваше да продължа напред. Но това, което ме очакваше след това щеше да сложи край на всичко.