Utrialp

5. Нов живот

Усещах как падам от високо. Крещях с пълно гърло и махах безпомощно ръце във въздуха, сякаш имаше нещо, за което да се уловя и да се спася. Но без резултат. Падането бе като безкрайно пътуване, минаващо през множество събития. Спомени проблясваха пред очите ми. Нож. Кръв. Трупове. Сняг. Тъмнина. Вълци. Несвързани и разкъсани събития. Които знаех, че до два месеца трябва да ми проговорят нещо. 

* * *

Събуждам се и ставам рязко от леглото си. Оглеждам стаята си. Малка, в мизерно състояние. На места тапетите по стените са разкъсани. Няма лампа. Зад мен през малко прозорче слънчевите лъчи минават и падат върху косата ми. Три чекмеджета са нахвърляни по пода, просто ей така. Не под, покрит с плочки или дърво. Наръбени камъни. Първият предмет, който ще направи впечатление на току-що влязъл плъх, тъй като никое човешко същество няма да посмее да стъпи тук, е голямото огледало, паднало на камъните. Разбито на малки остри стъкълца. Мирише по-зле и от канализация. Това не е стая на едно петнайсетгодишно момиче. Повече прилича на стая за измъчване, като онези през средновековието. Набързо обличам дрехи( явно не са прани, както се съди по миризмата), нахвърляни в края на леглото, обувам ботушите си(, също нахвърляни в края на леглото) и затръшвам вратата след себе си. 

Днес е денят на избраните. На всеки сто години кралят и кралицата избират по едно семейство, което да живее с тях в двореца. "Само късметлиец може да бъде изтеглен", помислям си аз. 
Цялото население на тази малка държава се е събрало пред двореца. Чакаме, колкото е необходимо. От двете ми страни мама и татко са ме хванали за ръце. Стискат ме силно. И двамата гледат нагоре към небето и се молят тихо да бъдат те тези късметлийци. А аз гледам към земята и се чудя какво ли би станало, ако наистина спечелим. 

Точно в 12:00 тромпети и барабани започват да звучат. От малкия балкон на втория етаж на двореца се показва краля. Ръкопляскаме и надаваме вик. Рядко се случва някой да го види. Той с ръка ни моли да замълчим. В другата държи лист. Слага го пред очите си, прокашля се и чете скучна реч, която продължава десет дълги минути. 

– И така да пристъпим към тегленето на имената - завършва. Одобрителни крясъци профучават покрай ушите ми. 

Едър мускулест човек минава пред краля. Поставя пред него стъклен аквариум с десетки сгънати листчета и бързо изчезва от погледа ни. Кралят разбърква имената ни с кокалестата си ръка и вдига едно на нивото на очите си. Разгъва го и силно изговаря написаното. 

– Семейство Кърт! 

Ококорвам очи. Не е възможно. Преди четири месеца имаше пожар в съседната къща, която бе на семейство Кърт. След като угасна, бяха намерени неспасените тела на господин и госпожа Кърт и малкия им син Били. Нямаше погребение, тъй като нямаха много приятели. Не говориха много, нито изглеждаха много мили.
Тълпата от хора се оглежда за тях. Пред нас друго семейство започва да си шушука нещо от сорта "Кои са те?", а друго, дочуло техния разговор, пита "Те не починаха ли преди време?". "Да, да, май така стана!", възкликва трето. Поглеждам към краля. Той изглежда също толкова объркан, колкото и нас. Зад него се показва същия мъж от преди малко и му казва нещо на ухото. Кралят кима с глава и го пропъжда.

– Извинявам се за недоразумението. Оказа се – преглъща, – че семейство Кърт е починало и не сме се съобразили да махнем името им от тегленото – спира и преглъща отново. – Затова ще има второ теглене. 

Слага ръката си обратно в аквариума и отново разбърква имената. Хваща най-долното и го издърпва. Някои стискат палци името им да е на листчето. Други стоят като парализирани в очакване да чуят дали те са спечелилите. Разтваря го. Чувствам как всеки момент сърцето ми ще изскочи. Когато вижда името, видимо се изненадва. Търси дали зад гърба няма нещо, но се оказва разочарован. Лицето му е сериозно, напрегнато. Малки капчици пот избиват по челото му. 

– Победителят в деня на избраните е - прави кратка пауза - семейство Елгорт!

Първоначално имам чувството, че не съм чула добре. Но след като баща ми извиква от възторг, майка ми припада и всички погледи са насочени към нас, се уверявам, че случващото се е истина. Поглеждам недоумяващо  към краля. Той забелязва погледа ми и бързо лепва фалшива усмивка, която се разкривява по лицето му. Преди да осъзная, че трябва да се радвам, зад мен идва охрана, която хваща мен и родителите ми за ръце и ни повежда към двореца. Обръщам се и разбирам, че за последен път ще видя тези хора, живеещи в мизерия, в каквато и аз се намирах преди. И за първи и последен път ще видя завистливите и гневни  очи, които се надяват сега да са на наше място. 

Минавайки през портата осъзнавам, че трябва да съм най-щастливият човек на света. Че вече ще живея различно. Че вече стъпалата ми няма да са окървавени. Че никога повече няма да се събуждам и първото нещо, което видя, е хлебарка, настанила се върху одеялото ми. Че имам право да се чувствам не като робиня, а като кралска особа. И че заслужавам всичко това.

Ала с прекрачването на прага на новия си дом, косъмчетата на врата ми настръхват.