Kik [Bulgarian Translation] - Harry Styles #2

5.9

Следващата сутрин ме удари като един тон тухли. Това беше една ужасна вечер. Щях да имам отвратителен ден.

Въпреки че нямаше кого да обвиня.

Бях останала будна до кой знае колко часа, плачейки за Хари и как бях прецакала нещата, но също така и крещях, защото вината не беше само моя.

Бях се настроила за лош ден, с който, откакто бях на шест години бях напълно наясно, но въпреки това не ме беше грижа, че стоя будна до твърде късно за да се наспя добре.

- Земята до Сидни, - Хана продължително щракаше пред лицето ми, което ме накара на простена и да отворя очите си широко. – Толкова си разсеяна днес.

- Благодаря, - наистина не бях в настроение за типичните ни шегички. Исках този час да свърши, за да мога да се прибера вкъщи и да се наспя.

- Професорът не е тук днес! – Възкликна едно момиче от предната част на стаята. Всички запознаха да викат и излязохме от кабинета, като някои от хората се затичаха към колите си.

Аз бавно отидох до моята, с Хана, влачеща се след мен.

- Уил каза, че си го оставила миналата вечер? – Попита тя, като смръщи вежди. – Е, не точно оставила, защото вие двамата никога не сте били заедно, нали? Но каза, че се е чувствал така, сякаш късаш с него. Те бил сигурен дали е раздяла или –

- Кажи му, че е официална раздяла. Приключих с него. Съжалявам, но не мога да се фокусирам върху него, когато всяка секунда, през всеки шибан ден, мисля за Хари, - звучах победена. Бях победена. Приключих с това да се преструвам, че не ми пука за Хари. Обичах го. Бях сигурна в това. – Така че, да.

- Чакай, какво? Сидни, не. Това е грешно, не можеш да го направиш, -

- Млъкни, по дяволите! – Извиках, вдигайки ръцете си във въздуха. Привлякох вниманието на няколко души, които се размотаваха из паркинга, но не ми пукаше. – Спри да ми казваш кое е грешно и кое правилно, сякаш мнението ти е над моето или нещо от сорта. Не можеш да ми казваш кое е грешно и кое не е, само защото това ти е от полза.

Тя скръсти ръце на гърдите си, изглеждайки леко наранена.

- Не ми казвай, че е грешно, когато сърцето ми ми казва, че е правилно! – Не осъзнах, че плача, докато не почувствах горещите сълзи да се спускат по бузите ми. Чаках я да каже нещо, но тя остана смълчана, затова се обърнах към колата си.

- Аз съм единствената, която остана да теб след всичките глупости и така ли ми се отблагодаряваш?

Това ме вбеси. Завъртях се обратно, чувствайки как гнева тече през вените ми. Трябваше да се успокоя или иначе щях да дам всичко по силите си да кажа нещо, което да я нарани. Просто така правех когато се ядосам.

- Не се дръж като жертва, Хана. От началото се опитваше да ме уредиш с Уил. Защо? Нямам никаква идея, но съм сигурна, че ти е уредило добри привилегии с приятелчетата му или нещо такова, а? Извинявай, но не обичам да подвеждам хората като теб.

Тълпата, която ни беше обградила ахна звучно, с разширени очи. Всички на територията на училището, които ни познаваха знаеха че сме най-добри приятелки. Никога не спорехме, или ако го правехме, винаги свършваше бързо. Двете се взирахме една в друга за няколко секунди, преди да завъртя очи към нея заради липсата й на отговор и да се кача в колата си.

Шофирах, като спокойния глас на Ед Шийрън беше единствената ми компания.

"When I'm away, I will remember how you kissed me..." (И когато съм далеч, ще си спомня как си ме целувала) - този определен параграф достигна до мен.

Спомням си как Хари се появи на вратата ми и постави неочакваната си целувка върху устните ми. Не си позволих да й се насладя, но си спомням мекотата на устните му и колко нежни бяха.

Спрях колата, отбивайки отстрани на пътя, карайки другите шофьори да ме заобикалят, като доста от тях раздразнено ми свиркаха с клаксоните си. Продължително заудрях волана, викайки и плачейки. Сълзите не спираха да се стичат по бузите ми и толкова се ядосвах на тази шибана седмица.

И точно тогава телефонът ми започна да звъни. Поех си дълбока глътка въздух, проверявайки кой е. Беше непознат номер, без изписано местоположение. Оставих го да звъни. Спря след няколко секунди, само за да започне да звъни отново.

Игнорирах обаждането за втори път.

Третият път ме накара да си помисля, че нещо не е наред, затова отговорих.

- Сидни, - въздъхна познат глас с паника в гласа си. – Трябва да дойдеш в Лондон. Бързо.

_______________

T/N: Само искам да знаете, че до края на Kik не остават много глави и историята наближава своя така тържествен край. Не знам колко е точния брой на главите, има още някъде към 3-4, максимум 5 глави, които мисля, че ще бъдат в "разказвателен" (не знам как се нарича) вариант, а не чат. (:

Надявам се, че сте се наслаждавали на главата и ви желая лек/а ден/вечер! :*