История за Слънцето и Луната

Глава 7.

Серенити се замисли за момент и след това се ококори.
- Не бях обърнала внимание. Ама какво по дяволите?! Искаш да ми кажеш, че всички сме преродени?
- Някои да, други не. Знам със сигурност за някои, но има и други, които само "баща ми" познава, а аз дори не съм чувал за тях.
- Аха ясно. - кимна леко с глава. - Хайде, заспивай, трябва ти почивка.
- Ама, нищо ми няма..
- Аха, да бе, как ли пък не -засмя се и сложи ръка на очите му затваряйки ги, но - без успех.
- Добре, но само ако легнеш при мен.
Серенити се изчерви и сведе глава, щеше да потъне в земята от срам. Фактът, че толкова красиво момче искаше тя да лежи до него, й се стеуваше невъзможен.
- За какво съм ти пък аз? - погледна го объркано.
- Искам да гушкам нещо докато спа.
- Няма да ти се отвори късмета. - засмя се, а той и се намръщи и тя отново се засрами. - Хайде, заспивай. Аз отивам да видя какво има учителят ни в кухнята.
Когато Риел заспа тя се запъти към стъклените шкафове с някаква храна, които виждаше в другия край на стаята, в същия момент когато нещо огромно и черно скочи отгоре й и започна да я ближе по лицето.
- Здравей, Серенити. - Момичето се стъписа, когато съществото, което странно много приличаше на куче с единствената разлика, че очите му бяха котешки и ярко жълти и това, че беше доста едро за куче, проговори. Това което й изглеждаше още по-странно беше знакът на челото му - златна луна обърната нагоре.
- А-ъ-а.. Какво си ти? - отдръпна се изплашено, въпреки, че беше свикнала да й се случват странни неща тези дни. Все още й идваше малко в повече всичко това.
- Аз съм твоят пазител. Името ми е Даяна. Кралят на Слънцето или както ти го знаеш по-добре - учителят ви по история ме държеше тук и се грижеше за мен, докато те намерим. Очаквах че няма да ме помниш. - сведе глава.
Серенити се престраши да я погали по главата и в главата й изникнаха спомени, спомени за това същество и как се беше сдобила с него. Беше й го подарил не друг, ами самият Риел.