Огън и вода

1

-Да, така е. Баща ми лично ме тренира!
-Хайде! Трябва да закараме всички ранени в болницата.-извика Хирон.-След това всички на обяд.
Запътихме се към масите. Взехме си храна и седнахме на една от дългите маси. Видях, че Хелена се оглехда и извиках:
-Хелена, ела при нас!
Тя се обърна, дойде до мен и седна с неохота.
-Е, от къде си?-осмелих се да попитам.
-Не ти влиза в работата.-отговори сурово тя.
-Добрееее, а на колко си?
-И това не те засяга.
Опитвах се да завържа разговор с нея, но тя все отбягваше въпросите ми.
-Ще ми кажеш ли поне фамилията си?
-Не.
Започнах да се изнервям. Това момиче се държеше така, сякаш е повече от мен.
-Някакъв проблем ли имаш с мен?-попитах остро.
-Да.-каза простичко тя.
-И какъв е той?
-Дишаш.-отвръщаше ми по възможно най-краткия начин и с толкова арогантен тон, че на човек да му се повдигне.
Без каквото и да е предупреждение тя извади меча, който държеше на бедрото си. Добре, че имам бързи рефлекси. Отплъснах острието и извадих своя меч. Започнахме да се бием. Бяхме в яростна схватка. Всеки гледаше да нарани по някакъв начин другия. Не знам какво ми става. Не мислех. Разсеях се за миг и тя се възползва от това. Изби оръжието от ръцете ми и ме събори. Вдигна меча си, готова да го забие в мен. Очите 'и бяха станали огнено червени. Зениците и се бяха смалили и се бяха замъглили. Сякаш в тях блуждаеха призраци.
-Какво става тук?-Хирон беше дошъл. Хелена се сепна и изтърва меча. Извърна глава на ляво и после на дясно. Някои я бяха зяпнали. Други бях извадили оръжия и бяха в готовност за атака. Тя се разтрепери и побягна.
-Добре ли си, братле?-Тайсън дойде и ми подаде ръка.  Поех я и се изправих.
-Добре ли си, Пърси?-попита Анабел.
-Да, да. Нищо ми няма.
-Какво и става на тази?-Анабел ядосано се загледа в посоката, на която Хелена избяга.
-Не знам.
Имаше нещо странно в очите 'и. Бяха се променили. Не се бях заглеждал в цвета им преди, но със сигурност не бяха червени.
-Хайде да се връщаме на масата.-побутна ме Анабел и се върнахме по местата си.

Г.Т Хелена
Тъкмо щях да забия върха на острието си в сърцето на това нахално момче. Не осъзнавах какво правя. Пак всичко беше притъмняло пред очите ми. Не се контролирах. Чух някакъв глас, но не разбрах нито дума от това, което той каза. Това ме извади от транса, в който бях попаднала. Онази злоба, която ме беше обсебила, изчезна. Ръцете ми омегнаха и меча падна на земята. Огледах се. Срещах погледите на хората около мен. Някой се бяха подготвили да ме нападнат. Не издържах. Разтреперих се. Побягнах. Просто тичах безцелно. Исках да се махна от тук. Стигнах до някакво езеро. Седнах на брега. Загледах се в него. Очите ми пак си бяха върнали обичайния син цвят. Много приличаха на тези на майка ми. Тя почина, когато бях на дванайсет. Приех го много зле. Нямах при кого да остана, затова отидох в едно приемно семейство. От тогава изграждам предпазна стена, която не позволяваше на емоциите ми да се покажат. Очуждих се от заобикалящия ме свят.
Сигурно съм седяла тук няколко часа, защото вече се беше стъмнило. Качих се на едно дърво и седнах на един по-дебел клон. Бях свикнала да се катеря и да спя по дърветата. Често намирах подслон в короните на дърветата когато не бях при вторите си рофители. Облегнах гърба си на грамадното стъбло и съм се унесла.