Белите, пухкави снежинки се сипеха от небето, затрупвайки улиците с красивата си бяла покривка. Уличните лампи осветяваха всяко едно малко кътче, така че нищо да не остане скрито. Красивият пейзаж създаваше приказна илюзия у децата, чакащи с нетърпение зимната ваканция. И въпреки спиращата дъха гледка, навън почти не се виждаха хора. Така наречената "бяла приказка" си оставаше толкова недокосната, чиста.. Разбира се, това бе нормално, имайки се на предвид късният час, настанал в столицата.
Светещите лампички, идващи от витрините на магазините, успокояващата тишина и страхотния аромат на зима и понички, можеха да те отведат в друг свят, далеч от проблемите, от лошите мисли. Там където ще се почувстваш щастлив под тъмното, черно небе, от което безспирно се сипят снежни прашинки, които затрупват всичко наоколо, превръщайки го в неописуема гледка за окото. Гледка, премахваща всички проблеми, струпали се на плещите ти. Миг щастие...
Часът минаваше полунощ, а снегът продължаваше да вали, оставяйки в хората желание за идния ден. Температурите бяха стигнали до минусови градуси, но това сякаш не бе от значение. Утрешния ден щеше да даде начало на седмицата и отново всичко щеше да навлезе в забързания си ритъм.
Външният перваз на прозореца на апартамента му бе отрупан от сняг, приканващ го да го отвори, позволявайки на студения и лек вятър да засвисти успокояващо в ушите му, докато поема влажня лед в дланите си, Но не го направи. Остана си все там, на студения под, подпрял главата си на твърдата облегалка на дивана. Затвори очите си, опитвайки се максимално да разкара всички превземащи мисли от ума си. Въздъхна и повдигна преполовената бутилка алкохол към сухите си устни, отпивайки солидна глътка. Няколко сълзи се спуснаха по страните му и той ядно ги избърса. Не бяха ли свършили вече.? Толкова беше жалък в момента... Изпивайки всичкия алкохол, успял да намери в дома си и самосъжалявайки се като шибано бебе. Беше трагична гледка, изгарящите сълзи да загрозяват така красивото му лице. Но не можеше всички да сме щастливи нали? Трябва да има някой като него, който да страда.. Защото иначе какъв свят щеше да бъде? Вселената трябваше да се подиграе с някой. И явно пръстът беше посочил него като новата ѝ жертва..
Знаеше, че щастието не трае дълго, както знаеше, че той ще си тръгне, но не предполагаше, че ще свърши толкова скоро.
Още една горчива сълза си проправи път през гъстата мрежа от мигли, но той даже не си направи труда да я избърше.. нямаше сили вече.. Момчето хвана гърлото на бутилката, разбивайки я в близката стена. Мина с ръка през разрошената си коса, скубейки я яростно.
- Защо..? - Хлиповете му бяха способни да разтопят всяко ледено сърце, но неговото не успяха.. - Мамка му, защо?!
Вик изпълнен с болка и гняв напусна устните му, преди да забие юмрукът си в твърдия под. Кокалчетата му се разраниха, потичайки съвсем малка струйка кръв, която даже и не забеляза. Парещата болка в ръката му му бе най - малкия проблем.
Обгърна свитите си крака с ръце, приближавайки ги към гърдите си. Отдавна бе дал нежелана воля на сълзите си, която иначе не си позволяваше. Мразеше да плаче. Лицето му веднага почервеняваше, носът му течеше като счупено кранче, а очите му приличаха на възглавници. Това колко слаб и безсилен се чувстваше също не го обожаваше. Каква развалина беше..
Тъпата болка го бе превзела, замъглявайки трезвото му мислене. За един шибан миг си позволи да си представи, че е обичан.. Миг, струващ му толкова много.
И сега, когато отново е сам, може би пак трябваше да си каже "Понякога е по - добре така", че никой няма да може да го нарани, но няма смисъл.. Цял живот си го е повтарял, но винаги е бил нараняван.. Отново удари пода, спомняйки си за всички техни мигове.. Спомени, които живота никога нямаше да му върне..
Снежинките продължаваха да танцуват своя изящен танц навън, всичко вървейки по план, точно като идеално замислен филм.
В близост до блока му се чу търкане на гуми и звук от удар. Няколко минути по - късно сирени на линейките и полицейските коли бяха на лице. Момчето изви глава към стенния часовник, чудейки се кога е спрял да работи. Протегна се за да вземе последната бутилка останала му. Успя да я отвори сравнително бързо за човек в нетрезвено състояние, капачката ѝ падайки на земята, някъде под дивана. Отпи от нея, парещата течност изгаряйки гърлото му. Русокосото момче се изправи бавно от пода, запазвайки равновесие, взимайки със себе си бутилката и се запъти към стаята си.
Носталгията още се носеше във въздух, предизвиквайки няколко сълзи. Седна от неговата страна на леглото, помирисвайки възглавницата, носеща завладяващия му аромат. Забеляза снимката на нощното шкафче, усмихвайки се едва забележимо. Взе я в ръцете си, като се загледа в нея. Никога нямаше да забрави деня, в който я направиха.. Деня, в който любовта и щастието им бяха споделени. Мислеше си, че се е насладил достатъчно на този ден, но сега разбра колко всъщност е бил важен.. чак когато се е превърнал в спомен..
Тънките му пръсти докоснаха студеното стъкло на рамката, където беше огромнагта му усмивка.. Момчето обичаше снимките. Те никога не се променяха, носят едни и същи спомени, същата еуфорична емоция, с естествения си привкус на носталгия. Снимките никога не се променят.. За разлика от хората на тях.
Знаеше, че и неговото ледено сърце, някога е горяло в пламъци и до последно се надяваше той да го е разтопил отново.. Май това, че надеждата умира последна е било вярно..
Може ви някой ден щеше да види какво му причини..
Момчето изпи половината от алкохолната течност в шишето на един дъх, искайки вече всичко просто да свърши.. Не пиеше за да го забрави. Знаеше, че няма да може дори и да опита, Пие за да го боли по - малко.. Без особен успех.. Не беше осъзнал кога е отишъл в банята преди да отвори огледалната таблетка над мивката и да вземе всички хапчета, които види. Опита се да не види отражението си, но неволно очите му попаднаха върху отразяващия предмет. Кутийките се изплъзнаха от треперещите му ръце, падайки на земята... Сякаш за миг видя някой друг в отражението си. Приличаше на боклук.. Отпадък на обществото.. Юмрукът му се срещна с повърхността на огледалото, звукът от чупенето оставяйки в ушите му след удара. Кръвта му украси останалата част, успяла да се задържи върху таблетката, също покривайки засъхналата такава по ръката му. Не усети болката.. вече не.. Наведе се, събирайки падналите лекарства, бързо излизайки от банята, като капчици от кръвта му придружаваха пътя му до спалнята. Седна на същото място, целувайки образа на виновника за това му състояние преди да постави снимката в скута си. Отвори капачките на пластмасовите кутии една по една, като изсипа предостатъчо в шепата си от всеки вид. Известно количество от таблетките паднаха на земята, принуждавайки момчето да хване китката си с другата си ръка, в опит да спре неконтролируемото си треперене. Сълзите му, все така мокри и безспирни.
- И най - лошото в теб обичах, Джонг.. - Прошепна тихо, стискайки очите си.
Набута всички хапчета в устата си, като надигна бутилката, преглъщайки ги с тежкия алкохол. Гърлото му се сви, хлиповете и риданията увеличавайки се. В ума на момчето остана само образа на неземно красивото лице на Джонгхюн.
- Някой ден.. някъде, ако отново се срещнем, запознай се пак с мен.. моля те! - Изплака русокоското, свивайки се на леглото, притиснал лице във възглавницата му.
Сълзите му свободно се спускаха по лицето му, меката материя поемайки всичко..
За жалост това бе живота. Края за всички не винаги бе хубав..
Най - лошата лъжа бе това да си играеш с любовта.. И въпреки всичко той винаги щеше да обича Джонгхюн.. Дори и да го няма вече..
Явно това, което казват хората е вярно: "Когато умираш целият ти живот минава пред очите ти, като на кино лента.". Така беше. Кибум видя всеки един техен спомен. От момента, в който го видя, пушейки на пейката в двора на университета до момента, в който просто си замина, оставяйки след себе си едно разбито сърце, което не тупти вече. Хапчетата, достигнали всяка клетка от тялото му.. Тъгата също...
