Погрешна любов

18

След около час вече бяхме на плажа. Постелихме хавлиите си. Съблякохме дрехите, като останахме само по бански. Вързах косата си на опашка. Пясъкът беше много горещ, от напеклото слънце. Затичах се към водата, а пясъка пареше под босите ми крака. Когато стигнах брега, се спрях, за да проверя студенината на водата. Навлязох навътре. Оставих малките образували се вълнички да обгръщат тялото ми. Изведнъж вече бях под водата. Когато човека, натискащ ме надолу ме пусна, аз се изправих.
-Защо ме давиш?-казах с усмивка на лице.
-Не може ли?-отговори ми Вер като се засмя.
-Ами не.
-Добре.- той ме хвана и ме метна през рамото си като човал с картофи.
Удари ме по задника и в следващия момент бяхме под водата. Не бях успяла да задържа дъха си преди той да ни потопи. Затова, когато се изправих се закашлях от глътнатото количество морска вода. Той се засмя и аз го ударих леко по рамото.
-Следващия път предупреждавай!-казах леко ядосано, като се усмихнах.
-Сладка си като се ядосаш.-заяви той.
-Много сладка, чак захарна болест може да получиш.-засмях се и му скочих на предно конче.
Устните ни се сляха. Стояхме така докато изведнъб отново не се бях озовала във водата. Този път не беше заради него. Лена ме беше дръпнала надолу. Когато се изправих, отново се бях задавила от водата.
-Така ти се пада като ме игнорираш.-намръщи се Лена.
-Извинявай.-казах и я изпръсках с вода, заради опитите ѝ да ме удави.

Деня мина в доста подхвърляния. Вер ме потапяше постоянно във водата в опити да ме дави. С Лена ядохме риба, пихме бира и пушихме. Беше забавно. Стараех се да не я игнорирам. Донякъде успявах. Вер си беше забравил кърпата и затова стоеше на моята. Нямах против. Само не знам дали нарочно си беше забравил кърпата, но това не беше от значение.
Вече беше станало следобяд и бавно вървяхме по крайбрежната алея. Бяхме изморени от всичкото това плуване и силното слънце. С Вер се бяхме хванали за ръка. Едно момче мина покрай нас и с Вер се поздравиха.
-Охо! Честито.-каза момчето и ме огледа.
-Мерси, брат.-отвърна Вер. -Ама без огледи.-допълни, като се усмихна към момчето, намеквайки.
-Споко.-момчето продължи по пътя си.
-Кой беше този?-попитахме с Лена в един глас.
-Един наркоман.
-А ти защо го познаваш?-вдигнах вежда.
-Бяхме в една компания. Спокойно не съм употребявал.-убеди ме той.
-Щом казваш.
Продължихме по пътя си. Всички се прибрахме по къщите, за да св освежим. Трябваше да отмием солената вода, а аз и пясъка, намиращ се в банския ми. Вер беше решил, че трябва да ме цели с мокър пясък и да запълни с него банския ми. Ако искате да издразните някого..пробвайте, но трудно се маха. Пъснах водата да тече върху кожата ми. Съпонисах косата си, разтърках докато не се получи пяна и измих. Завих се с кърпата. Излязох от банята. Пуснах си музика и запалих цигара. Излегнах се на леглото. Сетих се, че не бях звъняла на баща ми.
Набрах номера му.
-Ти се сети бе.-каза той и се засмя леко.
-По-добре късно, отколкото никога.-засмях се и аз.
-Е, какво стана с онова момче?
-Ами можеш да ми кажеш честито.
-О, честито!
-Мерси.
-Значи да отпращам онзи досадник?
-Кой досадник?-попитах с недоумение.
-Бившия ти.
-Оу..да разкарай го.
-Добре. Айде забавлявай се. Аз отивам да го разкарам и да се видя с едни приятели от казармата.
-Добре, тати. Приятно изкарване.
-Мерси.
Затворих телефона.

*През това време в Ситидеил*
Бащата на Ирис излезе пред къщата. Без да се очудва забеляза младото момче, което бе седнало на прага на входната врата. То бе стояло там цяла нощ и сега едвам държеше очите си отворени. Гледаше към пътя, подпрял главата на ръката си, очакващ Ирис да се прибере. Когато Ирис бе заминала, Дарвин беше заявил твърдо на баща ѝ, че няма да мръдне от прага, докато момичето му не се върне. Вечерта се чуваше как тихо плаче пред вратата. С уморения си поглед не спираше да гледа към пътя и да я чака. Който го видеше се чудеше, какво толкова чака това момче. Приятелите му минаваха от време на време и се опитваха да го убедят да се прибере, за да си почине. Но момчето беше непоколебимо. Ако ще и сняг да валеше, ураган да зафучеше, нямаше да мръдне от този праг. Бяха изминали само два дена от както Ирис я нямаше, но той не искаше да се прибере и да изчака деня, в който тя щеше да се завърне.

Бащата на Ирис постави ръката си върху рамото на Дарвин. Момчето потръпна от неочаквания допир. Сякаш не бе чул отварянето на вратата. Обърна леко глава, но веднага след това веднага върна погледа си към пътя. Итън застана пред момчето.

-Виж момче..-подхвана мъжа- Трябва да си тръгваш. Ирис може да се забави там.
Момчето вдигна глава и огледа мъжа. Погледна в очите му, а там се четеше съжаление.
-Ако ще и месец да стои там..няма да мръдна от тук.-заяви твърдо Дарвин.
-Не искам аз да ти го казвам, но трябва да я забравиш.
-Това няма да стане!-повдигна тона си момчето.
-Ще се наложи.- бащата на Ирис се опитваше да не му каже, че дъщеря му е с друг. Не искаше да го нарани, защото знаеш какво бе чувството момичето ти да е с друг.
-Няма да се откажа от нея!-изкрещя разтроеното момче.
-Не исках да ти го казвам, но тя е с друг.- Итън изговори думите си набързо.
-Какво?!- бяха думите, които момчето изрече, преди да припадне. Дали от жажда, глад и недоспиване..или от току що съобщената му новина.
Бащата на Ирис набра номера на Спешна помощ..