School life

5 Глава

Хей хора!! Много се извинявам, че напоследък не съм качвала ,но и на мен не ми беше лесно и сега ще разберете защо...

...............................................................

И както всяко действие си има противодействие, така и моето дойде... Точно когато си мислех колко съм щастлива, и че няма как да се случи нещо лошо,то взе че се случи...най-лошото е, че аз съм виновна...😞

*Понеделник*
-ТРЯБВА ДА МУ КАЖЕШ!! Колкото по-дълго мълчиш, толкова по-зле става!!! - викаше най-добрата ми приятелка Лина.
-Добре, добре! Но...не знам как...Нямам майка, с която да говоря. Пък и ме е страх да не ме отреже...-натъжих се при тази мисъл.
-ДЖИИИ!! -Продължи са вика.
    Да точно така ... Исках да призная чувствата си на Дийн. Голяма грешка, знам! Толкова съм луда, че реших да му признам. Правя грешка след грешка и живота ми отива подяволите! Самонаранявам се всеки път, когато си отворя устата...
   
   Беше спокоен ден. Аз сияех от щастие и тръпнех от вълнение и нетърпение да му кажа. След третия час, за да привлека вниманието му, взех няколко от учебниците му и побягнах. Той естествено ме последва. Стоях в дългото, празно коридорче, където винаги съучениците ми ходеха да споделят тайни или просто да си говорят. Той ме настигна и се приближи, понечвайки да си вземе учебниците. Веднага дръпнах ръцете си .
-Дай ми учебниците!-заповяда ми.
-Не! Първо трябва да ти кажа нещо....
-Не искам да ми казваш нищо!-преди да се усетя той беше взел учебниците от ръцете ми и се беше запътил към класнат ни стая.
И в този момент сякаш нещо в мен се счупи на хиляди парченца. Винаги е бил арогантен, но този път прекали!
Звънецът би. Затичах се към стаята и влязох преди госпожата. Нямах смелостта да го погледна отново...
След часът бях събрала и малкото останала ми смелост и го извиках на същото място. За моя голяма изненада дойде. Този път си му казах направо:
-Дийн, харесвам те от 2 години.... Моля те не се чувствай неловко!- понечих да си тръгна, но той че спря.
- Почакай....Аз....Не изпитвам същото към теб...-погледна ме с до болка познатия ми поглед, наситен с тъга и някак неразбиране...
-Амии добре...-изтрелях се към стаята.
Следващият ни час започна и бързо се разсеях от мислите насъдили се в главата ми...

Хора няма да ви разказвам за тежките периоди, през които минах, но искам да кажа само едно. Има много риба в морето и колкото и да си мислите, че я няма, там е и чака да хваната😉 .