In Cage

Дванадесета глава

*Гледна точка на Катрин*

Сутринта се събудих. Станах и се оправих набързо. Вързах косата си на небрежен кок, облякох широка бежова блуза и един клин от изкствена кожа. Взех си скиците, боите и всичко останало. Излязох и се запътих към Хари. Но точно в този момент осъзнах, че аз не попитах коя стая е неговата тук, затова отидох до стаята, пред която се сблъскахме вчера и зачаках там. От време на време минаваше някой, но не ми обръщаха особено внимание. Надявах се, че ще мине и Хари. Вратата, която беше през двете врати от лявата ми страна се отвори и оттам за мой късмет излезе Хари. Отидох до него набързо.
-Добро утро, Кат - поздрави и намести шапката върху главата си.
-И на теб, донесох и мои скици - повдигнах вежди в очакване да каже нещо.
-Заповядай - покани ме вътре.
Усмихнах се. Настаних се върху спланята.
Имаше платна навсякъде.
-Какво правиш тук? - попитах.
-Смисъл? - Хари седна до мен и пое скиците ми.
А аз оставих боите и останалите неща на земята.
-Те не си като Диего, нали? - присвих очи леко.
-Как разбра?
-Личи ти, че не се занимаваш с нещата, които той се.
-Понякога се чудя същото, ако трябва да бъда честен, но той ми е като брат. Диего избра този път, но вината е и моя, защото не направих нищо, за да го спра. Просто, дълга история. Работата е там, че не се занимавам с това. Тук съм, заради него. Обещахме си да не се изоставяме никога. Това е просто. И аз изпълнявам обещанието си.
-Това не е честно. Водиш живот, какъвто водя и аз - като затворник - погледнах го.
-Не мога да го оставя, преживяхме твърде много, може да нямам нищо общо с наркотиците, но колкото е виновен той, толкова съм и аз.
-Опитвам се да го разбера, но в един момент е мил дори, а в друг... - въздъхнах.
-Непоносим? - Хари се засмя.
-Да - признах - И тази, забравих й името, Амбър ли беше?
-Аманда?
-Да, Аманда, точно тя ме кара да се побърквам вътрешно.
-Недей, няма смисъл.
Диего ще се върне след две седмици. Не знам дали знаеш. Работа. Заминава след малко доколкото знам. Може да отидеш, да го видиш, Кат.
-Бих искала - кимнах.
-В момента може да ти се вижда студен, но той е различен, от както си тук, по-нормален е, по-щастлив някак, бих казал. Сега виждам защо - побутна ме с рамо и двамата се засмяхме.
-Обичаш го много, нали? - попитах.
-Той ми е брат. Може би не истински, но да. По съдба, някой ден ще ти разкажа, но това е дълга история. Бих искал дори той да ти разкаже - отвърна - А сега хайде да го изпратим - изправи се - После ще рисуваме.
Кимнах и го последвах.