Винаги има надежда ...

Глава 1- Различен ден!

Лаура Ферари не беше типичната тинейджърка. Тя беше красиво, умно и инатливо момиче. Имаше тъмнокестенява коса, сини очи, чипест нос, плътни устни, но за съжаление зъбите й бяха криви. Беше ниско момиче. Едва на седемнадесет, тя вече тежеше 73 килограма. Още от много малка си беше леко пълничка и затова често ставаше обект на подигравки от страна на връстниците си. Това повлия на самочувствието й и тя се затвори в себе си. Израсна самотна и беше единственото дете в семейството, което направи родителите й много амбициозни и критични. Винаги изискваха много от нея и това я поставяше под голямо напрежение. Вече беше в гимназията, но не се беше променила. Живееше в страх. Страх от провал. Страх от непознатото. Страх от промени. В училище не общуваше с никого освен ако не я принуждаваха. Просто отиваше, прекарваше там 7 часа в мълчание и си тръгваше. Когато не я тормозеха, беше незабележима и искаше да си остане така завинаги. Така беше свикнала от малка и можеше да живее така до края на живота си.

Върза дългата си коса на конска опашка, нагримира се, взе всичко необходимо и излезе от вкъщи. По пътя се размечта за един друг свят. Свят, в който всички са равни. Свят, в който никой не съди прибързано другите. Свят, изпълнен със справедливост. Нейният свят. Така се беше размечтала, че не чу колата, която й свирна. За щастие, едно момче, минаващо наблизо, видя какво стана и се затича. Издърпа я настрана тъкмо навреме, малко преди колата да я отнесе. Чак тогава Лаура осъзна къде се намира и какво се беше случило. В момента се намираше в прегръдките на непознат. Доста привлекателен, внимателен и във форма непознат. Но все пак непознат. Стресна се и се отдръпна от него. Сега вече можеше да го огледа. Беше с черна коса и пъстри очи, но устните му бяха много тънки. Висок и строен. Всичко, което тя не беше.

- Благодаря ти! Ако не беше ти, колата щеше да ме отнесе!- благодари му тя и му се усмихна леко. Той отвърна на усмивката й.

- Моля! Аз съм Тобиас. Тобиас Марино.- представи й се той и й подаде ръка. Тя стисна ръката му.

- Лаура. Лаура Ферари.- отговори му бързо тя и си тръгна, преди той да успее да я попита още нещо.

♥♥♥

- О, вижте кой е тук- Лаура Дебелана! Какво стана, загуби се по пътя ли?!?! О, виж, остава само минута до началото на часа, а ти все още си тук?! Дай да ти помогна с учебниците, нищожество такова!- каза й злобно Беатриче Романо, най- злобното и популярно момиче в цялото училище. След това взе бързо учебниците от ръцете й и ги хвърли на земята, докато Лаура гледаше безпомощно.

- Ти си едно нищо, не знам дори защо съществуваш и какъв е смисълът на живота ти! Ти...- занарежда Беатриче, но беше прекъсната от потупване по рамото. Обърна се и зад нея стоеше Тобиас Марино с гневно изражение на лицето си и стиснати юмруци.

- Какво правиш?!?! Как може да й говориш така?!? Коя си ти, че да я унижаваш по този начин?!?! Ако някой се държи с теб така, ще ти бъде ли приятно?!?!- отговори й гневно той и застана пред Лаура. Беатриче беше шокирана. Никой преди не се беше застъпвал за Лаура. Не успя да му отговори нищо само устните й леко помръднаха и тя ги прехапа нервно. Отвори устата си, за да каже нещо, но пак я затвори. Накрая се отказа и понечи да си тръгне, но той я спря.

- Ако още веднъж я тормозиш, ще кажа на гаджето ти и повярвай ми, на него това никак няма да му хареса!- заплаши я той. Тя въздъхна, кимна и си тръгна. Тобиас и Лаура се наведоха и започнаха да събират учебниците й.

- Добре ли си? Съжалявам за Беатриче, тя има семейни проблеми и си го изкарва на другите.- разказа й той. Лаура кимна.

- Всичко е наред. Аз...свикнала съм на това, случва ми се всеки ден.- отговори му спокойно тя. Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя го изпревари.

- Но все пак ти благодаря, че ме защити! Беше много мило от твоя страна.- усмихна му се тя.

- Моля. Странно, не съм те виждал тук преди. Да не би да си нова ученичка?- зачуди се той. Тя наведе глава.

- Не, не съм, просто...Аз съм много добра в това да бъда незабележима и унижавана...Предполагам.- отговори му неуверено тя. Той се загледа в нея за доста дълго време.

- Е, вече не си! Късно е да се криеш, аз те забелязах. Вече не си сама. Аз съм тук и ще ти помогна.- каза й решително той и я прегърна. Тя отвърна на прегръдката му и за първи път от години се усмихна.