Снимки и поезия

Не е точно стих,но....

Стъпавайки бавно по циментовата алея момичето гледаше с празни очи пожълтелите листа,които се гонеха в въздуха и сякаш танцуваха.Нещо я пробождаше в сърцето докато гледаше всичко около нея и малките капчици в очите ѝ се бореха за надмощие да излязат навън.Чернокосото момиче поклати глава сякаш на себе си и седна на мократа от дъжда пейка.Капките дъжд се стичаха по челото,носа и скулите и се търкулваха по брадичката падайки в стиснатите ѝ шепи.Сълзите се сляха с тези капки и последваха пътя им сякаш в състезание,коя първо ще падне на земята.Въпреки гъделичкането по лицето,което ѝ причиняваше това им състезание тя не ги избърса.Нямаше сили за това,така че просто ги остави да образуват малки вадички по лицето ѝ.Беше студено,твърде студено.Студа който разтрисаше тялото ѝ обаче бе нищо пред този,който пронизваше сърцето ѝ.Чустваше се самотна,самотна като този парк,чиито посетители бяха пренебрегнали заради времето.Не,че ги обвиняваше.Чустваше това самотно място като приятел-другар в самотата.Чу мяукане в краката си и премести погледа си,който до сега бе впит в стария дъб пред пейката към малкото животинче в краката ѝ.

-И ти ли си тъй самотно като мен.-каза момиче,а котето само измяука още веднъж и се сгуши в краката ѝ.Тя се наведе бавно и вдигна беззащитното малко телце,което не се бореше,а само се сви още повече в шепите ѝ.Дъждът започваше да спира,но кристалните сълзи не.Една от тях падна върху ухото на котето и то стреснато обърна главичка.Момичето се усмихна леко и притисна котето до сърцето си,сякаш надявайки се малкото същество да го стопли.