ПРЕСТЪПНИК | ЮНМИН

06

След като изяде вечерята си, Юнги почисти отпадъците и изхвърли боклука. Пусна си душ, изми зъбите си и облече някакъв потник, който беше забутан в едно от чекмеджетата на раклата, която се намираше точно до матрака, на който спеше Юнги.

Той легна и облегна гърба си на стената, замисляйки се за нещо. Сети се за човека, който видя в магазина по-рано.

Усмивката, която му изпрати тогава, накара Юнги да се почувства неудобно, но той се опита да не го показва. Миналото му с този човек не беше никак розово и само при мисълта за него го побиваха тръпки.

Докато си мислеше изведнъж силен гръм разсея мислите му и цялата стая се освети за един миг. Първоначално се стресна, но бързо свикна с шума.

Навън беше започнало да вали и силни гръмотевици озаряваха небето, правейки времето още по-страшно.

Заради напукания таван, дъждът влизаше в къщата и малки капчици капеха по лицето на почти-заспалото момче.

Въпреки това, шумът на силния дъжд и чупенето на клоните на дърветата не пречеха на съня на Юнги, тъй като той не беше спал с дни. (както обикновенно)

...

Минути след като бурята отмина, слънцето вече се показваше зад хоризонта и слънчевите лъчи, малко по малко навлизаха през счупените прозорци.

Облаците се бяха разпръснали и всичко стана тихо и спокойно.

Тази блаженна тишина не траеше дълго, след като алармата на Юнги не започна да звъни, карайки момчето да извика в отчаяние.

Той бавно се изправи, потърка очите си, и спря дразнещият звук, запътвайки се към банята, за да направи обикновенната си сутришна рутина.

След като излезе от банята, той закуси нещо набързо, взе раницата и телефона си и излезе. Все пак имаше работа за вършене.

Както сами можете да се досетите, беше краят на седмицата, следователно и краят на парите, с които разполагаше момчето. Беше време за поредния обир.

Юнги вървеше бавно по все още мокрите улици и спря след като стигна до спирката, от която щеше да хване автобуса си за центъра на града.

Докато чакаше той усети как джобът му извибрира, но реши просто да го игнорира, защото както винаги, не беше в настроение да общува с когото и да било.