Нека ме боли, нека съм грешна аз.
Това е моята изконна съдба,
моята утеха мила, моят страх.И така продължаваме напред със сили слаби
да следваме мечтите бледни, живи,
защото те живеят в нас отровни, гнили.В един момент превръща се надеждата във плач,
който оглася нощта тоз час.
А ние стопяваме се, изчезваме като вас.Но защо трябва да има наказание, толкова страдание.
Нима заслужаваме всеки ден да ревем,
да се чудим накъде животът ще ни отведе?Затова гледам те в очите стари,
където показват се думи плахи.
Къде отидоха си ръцете млади?Станахме груби, безмилостни, жестоки,
на съдбата вечните роботи,
заключени в скръбните окови.Сгреших и сега плащам прескъпо за това,
изплащам пред дявола греха,
който доведе ме до страха.Но не мога да поправя тази грешка,
която яде ме и прави ме за смешка.
Но се налага съдбата си да понеса.
YOU ARE READING
Стихотворения
PoetryСкръбта, отчаянието, щастието и любовта са чувства, които всеки един от нас изпитва по един или друг повод. Сблъскваме се с тях ежедневно, опитваме се да се борим с тях и да ги изразим по правилния начин. Искаме да намерим универсалното определение...