Джош:
Там съм, на тротоара, от лявата страна на улицата, не се побирам в кожата си за дето трабваше да стана толкова рано! Изведнъж чувам нечий смях, женски е и етолкова захлавнат. Но на какво се смее?
На мен ли?...Ето отново го чувам... От къде идва? Опитвам да се заслушам, да се огледам, но звукът сякаш идва от всички страни, а когато вдигам глава вече не се намирам на тротоара от лявата страна на улицата, вече съм в тъмна, сива, стая. Едва забележими са голямото, но старо, с изподрана и окъсана тапицерия, кресло и етажерка с няколко книги и солидно количество натрупал се прах. А само крачка встрани от нея на пода се намира старо легло с драсканици по таблите, с изтърбушен матрак, от който тук- там стърчи по някоя пружина и малка стъклена масичка, сложена пред креслото, върху която също има дебел слой прах. А аз продължавам да чувам този смях, не разбирайки от къде идва. Вече започвам да си мисля че полудявам, дали пък тизи смях не е само плод на въображението ми? Но той е толкова весел смях, извиращ, сясаш от душата!
Изведнъж всичко е заглушено, и смехът, и мислите ми. Силен шум превъзхождащ всички шумове, които ме обграждаха до сега, напомнящ на онзи шум, когато има силно земетресение и сградите са сриват със земята. Вдигам глава за да огледам помещението и забелязвам, че в горната част на източната стена на стаята, старата и олющена мазилка напира да се отлепи и да падне на земята. Изглежда сякаш от другата страна на стената някой е взел чук и удря колкото може, а тухлата, върху която е попаднала тежестта на чука, се измества към вътрешната страна на стаята и избутва мазилката, карайки я да се отлепи. Всъщност, това и става, не следа дълго мазилката пада, а тухлата я следва и също пада на пода, като от там се издига голям облак от прах. Започвам да кашлям. На стената се появява дупка, през която се появява светлина, наподобяваща слънчев лъч, но самата светлина не е с цвета на слънчевите лъчи, не е златиста, а по- скоро сребриста. Но светлината е неестествено силна и осветява стаята до толкова, че се налага да закрия очите си с ръка. Отново чувам онзи смях. Този път по- ясно. Сега вече разбирам от къде идва- отвъд тази стена е. Искам да надникна през тази дупка и да видя кой се смее. Това и правя, отивам до стената, стъплам на пръсти и...
Побиват ме тръпки, като че са ме заляли със студена вода. Рязко отварям очи и скачам от леглото. Позата в която се намирам е бойна- стиснал съм ръце в юмруци и не спирам да се оглеждам, очаквайки да бъда нападнат всеки момент, а на пода в краката ми се е образувала малка локва вода стигаща се от косата ми, шортите ми са подгизнали и аз най- сетне успявам да фокусирам Фред, който стои превил се на две от смях на няколко крамки от мен, и празна кофа на земята до себе си...
- Какво ти става по Дяволите?! Нормален ли си?!
Шибанякът ме е заляли със вода докато спя, а сега не спира да ми се смее и да не ми отговаря! На един дъх взимам разстоянието до него и веднага го хващам за якара на ризата, и преди да е разбрал го опитам в най- близката стена. Краката му висят във въздуха.
- Какво си мислеше бе, идиот!? - крещя, вече съвсем не сдържами нервите си. - Какъв ти е проблема!?
Очевидно вече не му е толкова смешно, защото ме гледа с широко отводени очи, а зениците му са разширени.
- Тии... т...ти...
Този иска да ме побърка...
- Говори бе, тъпак! - крещя в лицето му, като го отделям от стената и отново го блъскам със сила. - Езика ли си глътна?! - не спирам да крещя. Вече губя търпение...
- Аз... ами азз... нали помниш защо останах да спя тук? Трябваше да те събудя навреме за лекции.От час се опитвам да те събудя! - дойде му смелостта значи - Пробвах какво ли не, но нищо не ти помага! Алармата ти звъня преди час и половина, имах чувството че събуди целия сграда, но ти дори не си направи труда да я изключиш! - сега вече очевидно ми се караше - Светнах лампите, издрпах зави...
- Добре, добре..- казвам като го пускам да стъпи на земята, отстъпвам крачка назад и вдигам ръце в знак, че се предавам. - Разбрах...
Фред скръства ръце пред гърдите си и и повдига едната си вежда въпросително, и няма нужда да ми казва нещо за да знам, че иска извинение.
- Ох добре, съжелявам че те ударих в стената! - казвам недоволно от факта че му се извинявам, но той не се задоволява с това и иска да чуе още от мен - Фредиии - раздразнението си личи в гласа ми -не си подритвай късмета, като някое момиче си! Това че си имал причина да го направиш не променя факта, че леглото ми е подгизнало...
- Добре, добре, разбрах - повтаря моите действия от преди малко и вдига ръце предавай ли се. - да тръгваме, че докато те събудя изпуснахме първите две лекции...
***
- Не можа ли поне да срешиш косата си? Изглежах сякаш невестука те е плела!
- Не Фред, не можах!
- Джош? Няма да се държиш грубо с мен цял ден заради това, нали? - лицето му е изкриведно от ужас, ръката му е сложена на сърцето, все едно току що е разбрал, че съм убил човек. Това не ми се случва наистина...
- Фред престани да се държиш като момиче! Държиш се все едно си ми гадже! Побъркващо е!
- Тогава защо изобщо ме извика снощи?!
Е не, чувствам се като в сапунена сериал...
- Защото исках поне първия ден да съм навреме за проклетите лекции, а ти си единственият който ходи винаги навреме и изобщо говори с мен, а и вече съжелявам, че те извиках.
Фред млъква и не проговаря, дори когато стигаме територията на колежа, което ми дава възможност да се замисля за съня си и за степента на неговата странност, докато търся свободно място на паринга.
- Пристигнахме. - казвам щом вече намирам място и изключвам двигателя на колата.
Фред не казва нищо и бързо слиза,
но аз не бързам да го направя. Отпускам се на седалката и вдишвам дълбоко, след което издишвам насъбралия се въздух и отварям вратата...
