Пейчън:
Първият ми ден в колежа минаваше сравните но добре. Лекциите са ми наистина много интересни и се радвам за избора, който направих. Освен това се запознах с едно малко странно но доста милот момиче. Казва се Розмари, тя също е първа година тук. Видът й е малко странен но всъщност е много красива, по- висока от мен, брюнетка с големи кафяви очи. Странното което споменах в нея е че има пиарсинг на лявата вежда, но може би е странно само за мен. Облечена е изцяло в черно, което за мен е малко мрачно но усмивката, която цяла сутрин не слезе от лицето й, издава веселия й характер, който пък напълно контрастира на вида й. Това как се облича не ме притеснява, сигурна съм и тя смята за странна оранжевата ми пола съчетана с шарени, дълги два пръста над кокалчето, чорапи, които много обичам. Но наистина много ще се радвам ако с нея се разбираме добре и станем приятелки.
Разбира се, никой не може да замени моята Вая, каквото и да се случва между нас аз знам че тя винаги ще си остане моята най- добра приятелка...
- Какво мислиш да правиш, когато приключим, искаше ми се ако си сво...
Изведнъж се чува скърцване, Розмари млъква и всички поглеждат към вратата, от където се показа рошава черна глава с кафяви очи и глупава усмивка...
- Ъмм...- момчето почесва главата си, като изцяло влиза в помещението- Аз...таковаа...хихи..- по странните физиономии, който прави, съдя че е притеснен, както и от това че от две минути се опитва да каже нещо но не му се получава. Катинската е несравнима.
- Господин Бейли - започна провесорът въздищайки - Искате ли да ни кажете нещо или ще седнете вече на мястото си и ще спрете да губите времето ми?
- Аз ами да разб...- в този момент вратата отново се отваря и ударя "момчето", което подскача стреснато.
Този път през вратата влиза високо и красиво момче, косата му е златиста а очите му сини иии... ми се струва познат. Сякаш го съм го виждала някъде, но кдъе? Най- нагло се взирам в него докато ровя из съзнанието си, из спомените си, мъча се да си спомня, когато усещам как Розмари ме ръгва с лакът в ребрата,с едната си ръка веднага разтривам мястото, докато се обръщам към нея...
- Това заболя!...- мърморя.
-Спри да го гледаш! Почти ти потекоха лигите...
Разтърсвам глава за да се отърся от "транса" си и се навеждам над учебника си, но преди да осъзная какво правя отново погледам към вратата но той вече не е там. Обръщам се назад и се оглеждам. Няма го. Къде отиде? Никъде не го виждам. Няма го. Обръщам се отново напред, като направо забивам поглед в учебника и започвам да чопля крайчето му с палец и показалец. Отдъхрам си, въпреки че не спирам да мисля къде съм го виждала и в същото време в ноздрите ми се набива ароматът на много интересен парфюм...
- Аз тук съм.- мъжки глас. Паникьосвам се. Това е дълбок мъжки глас! Какво да правя сега? Вдигам поглед от учебника и го поглеждам. Сега съм още по- сигурна че съм го виждала някъде но... - А ти си седнала на мястото ми.
И всички емоции, който се зараждатира е мен като го гледам се изпаряват и заментусиазъм единствено от изненада. Не отричам, той е наистина атрактивен. Сигурна съм, че не му трябват много усилия, за да се прибере с което и момиче да си пожелае. Но този гняв в гласа му... леко ме дразни.
- Съжелявам но никъде не видях името ти и за това седнах...
- Ти дори не знаеш името ми! - защо ми крещи?! И този сарказъм, който вмъква...
- Не видях ничие име написано тук. - отвърнах му с фалшива усмивка и погледнах в очите му.
Как може да са толкова сини?! Ккакви са тези очи?
- Стига... Просто събери нещата си и се премести на друго място. Така няма да си имаме проблеми...
- Какво каза?
Не, той току- що не ме заплаши, нали? Наистина не харесвам грубото му отношение. Не съм му направила нищо, само дойдох навреме за часа си и очевидно съм седнала първа и явно съм се забавила с отговора си защото...
- Казах да се премести...
- Да, да, чух какво каза...- невяращо поклащам глава - Няма да стане...
- Стани от шибаното място!
- Слушай какво, не сме в първи и аз няма да стана от тук - повишавам му тон, като се изправям и се подпирам ръце на масата. Ужасен характер! - Дойдох тук първа в началото на часа, това място ми хареса и няма да се преместя само защото някакво мамино синче не знае къде го сърби и света му е крив! Разбра ли ме?
- Тии малката...- той удари с юмрук по масата и аз подскочих стреснато на мястото си, в този момент онова момче, което влезе първо, дойде и застана между мен и побеснелия идиот:
- Джош, успокой се...нищо не е станало... просто някакво си място...- букважно му заговори така, сякаш му е майка, а той е сънувал някакъв страшен кошмар.
Опитам челото в ръба на масата и слагам ръце на тила си.
- Този е откачили, Пейч, за малко да те набие, видя ли?
Вдигам глава и я поглеждам като въздъхвам. Не ми се говори.
Залата вече е оттихнала, професорът отново преподава урока си а аз забелязвам ядосания синеочко, който се е настанил на няколко стола разстояние на същия ред.
От време на време поглеждайки криво към мен...
Джош се казваш значи...
