Alone in the island (BG) #BAWP

36. Не я гледай така, от хормоните е.

Биип. Биип. Биип.

Досадната машинка наокло не спираше да пиука от часове и изглежда нямаше намерение да спира скоро, а това ме подлудяваше. И ужасната миризма на стерилен препарат беше непоносима, но беше толкова тъмно, че единственото нещо, което можех да видя беше черно пространство, или нека кажем, че нищо не виждах.

Лошото беше, че когато се опитах да се изправя или да направя каквото и да е с тялото си, или ми се струваше, че нищо не правех, заради това, че не виждах нищо, или наистина не можех да се мръдна. А най-лошото беше, че когато опитах да отворя устата си, абсолютно никакъв звук не се появяваше.

В какъвто и кошмар да се намирах, се надявах по-скоро да се събудя, защото всичкото това ме побъркваше. Какво изобщо се случваше по дяволите?! Ако сънувах и очевидно знам това, бих могла да контролирам съня си, което не се случва, което означава, че това не е сън и нещо изключително странно става, което започва да ме плаши..

- Не трябва ли вече да се е събудила? - в далечината се отвори врата и се чуха приближаващи стъпки - Мина се толкова много време! - каза познат за мен глас, който уви, не успях да разбера на кого принадлежи.

"Будна съм", отвърнах, но гласът ми остана само в главата ми, защото никакъв звук не напусна устните ми.

Гласовете продължиха да разговарят толкова близо до мен и аз продължавах да се опитвам да ги прекъсвам, но този мой глас се беше скрил някъде дълбоко в гърлото ми и не искаше да излиза.

По дяволите!?

След няколко мъчителни минути, изпълнени с нечути викове, буквално усещах пушек да излиза от ушите ми, крещейки гневно някой да ме чуе, когато внезапно ярък лъч бяла светлина ослепи очите ми и усетих цялото ми тяло да натежава, до степен, в която едва го чувствах вече като мое. Ръцете ми, краката ми, главата ми. Белите ми дробове също, което правеше поемането на въздух изключително трудно, дори клепачите си чувствах толкова тежки, че едва успях да отворя очите си отново, но този път не виждах тъмнина, а пред мен се разкри гледка на бяла стая, или поне предполагах, че беше бяла, тъй като виждах единствено таванът и част от стената, поради факта, че не можех да завъртя главата си.

- Кейти? - гласът от по-рано проговори отново и с периферното си зрение забелязох фигура, която се размърда, след като се опитах да кажа нещо, но звука от гърлото ми излезна нещо подобно на ръмжене, никакви думи, а фигурата избяга през вратата, развиквайки се за доктор.