*гледна точка на Виктория
Ейтън излезе от стаята. Отиде до неговото си място. Аз бях в шок. Не знаех дали да убедя мама да остана тук или да последвам Ейтън и просто да говоря с него.
- Виктория, мила, има ли проблем? Доколкото си спомням, преди минута звучеше радостно. - попита мама.
- Ела да поговорим.
Седнахме на леглото. Сърцето ми биеше три пъти по - силно от нормалното и бях изгубила дар слово. Трябваше в един момент да й призная всичко, което се беше случило между мен и Ейтън.
- Мамо...Лос Анджелис...много е далеч и...
Дишането ми ставаше неравномерно и огласяше цялата стая. При мисълта, че трябваше да зарежа Ейтън и спомена за него, ми се плачеше. Гледах да се сдържам, за да не разтревожа мама.
- Викс, зная, че ще ти е трудно да зарежеш Ейтън и училището си, но, повярвай ми, по - добре да тръгнем. В дома на госпожа Карън най - вероятно просто се пречкаме. Зная също и, че се надяваш на чудо, например Ейтън в последния момент да те хване за ръката, измислил плановете ни за живот. Или пък просто така да си намеря жилище и работа тук. Но примири се. Ейтън е момче, което просто ще трябва да забравиш. Лос Анджелис не е малък град - в страната ти е, има момчета и приятели като цяло в големи количества. Ако искаш поплачи за него пред мен, аз съм ти майка, няма да ти се смея. А ти други приятели нямаш. А, да, онази Камила. Съдейки по това, което си ми разказвала за нея, по - добре да я зарежеш тук. Успя да издухаш мисълта за стария дом, можеш да се справиш и с този. А да те оставя тук не искам - ще си липсваме много.
Прегърнах я. Право казват хората, майките са невероятно явление. Така, както тя го каза, никой не може. Замълчах. Нямаше нужда да плача дори. Откъде ще знае тя за всичко, което се случи? Викс...Викс. Викс! Леа! Разбира се! Тя е достатъчна причина да замина. Изтръгнах се от ръцете на мама и започнах да нахвърлям дрехите си в куфара. Знаех, че мама ще ме обсипе с въпроси, чийто отговор не исках да й давам. Наложи се да й разкажа всичко. Направих го и тя го прие. Не се учуди, и майките ни някога са били тийнейджъри, и те са имали подобни драми. Излезе, оставяйки ме да оправя багажа си. Изглеждаше щастлива от факта, че съм се примирила с Лос Анджелис.
Когато и последният цип от куфара ми беше затворен, отидох в стаята на Ейтън. Той седеше замислен и гледаше моя снимка в телефона. Когато влязох при него, я затвори и започна да гледа в стената. Искаше да му задам въпроси. И те не се забавиха.
- Чак толкова?
Очевидно това не беше въпросът, който Ейтън искаше да чуе. И си замълча.
- Защо?
Защо какво? Аз самата не знаех какво го питам, как очаквах да получа отговор? Той отново си замълча.
Не знаех какво да го питам вече. Съдейки по всичко, още не можеше на повярва на чутото. А аз мислех, че аз съм изгубила дар слово!
- Ние...ще си пишем, нали?
Ъъъ...не! Нито той ще иска да си спомня за мен, нито аз за него. Ще искаме да се забравим. Да започнем ново начало. С този въпрос исках да сложа край на неловкото мълчание.
Телефонът на Ейтън извибрира. Леа му беше писала.
*гледна точка на Ейтън
Заминава...къде? Лос Анджелис? Да не си мислят, че ни се пречкат? Не може ли просто да замина с Виктория? Или пък тя да остане тук? Ще преборя всичко! Ще игнорирам Леа! Ще игнорирам всички! Искам просто да остане тук с мен!
Осъзнах, че въпросите ми не са адекватни и затова не ги зададох, а си отидох в стаята. И вместо да ги изкажа, взех, че ги изплаках. Чакай малко. Плача, заради момиче. После мъжете били силния пол!
Виктория влезе в стаята ми. Тъкмо се вторачвах в нейна снимка на телефона си. Оставих я да види какво гледам, след което изключих телефона и започнах да се взирам в случайна точка на стената, правейки се на виновен.
- Чак толкова? - попита тя.
Какво чак толкова? Просто гледам нейна снимка, да не е много? Замълчах си.
- Защо?
Защото ще ми липсва, не личи ли? Защото атмосферата в дома ми няма да е същата, без да оглася цялата къща, викайки възмутено "Ейтън, ти не знаеш какво искаш!", и това ли не личи? Тя въобще знае ли защо ми го задава този въпрос? После аз не съм знаел какво искам.
Последният опит за разговор на Виктория удари дъното.
- Ние...ще си пишем, нали?
Разбира се, че не! Ще искам да я забравя. Ще се опитам да обикна Леа. Имам цяло лято. По всичко личеше, че Виктория просто искаше да ми отвори устата. Щеше ми се да кажа "да", но знаех, че тя ще ме забрави. Трябва да се свестя малко. Седя в тъмното, взирайки се в снимка на момиче, което повече няма да видя! Благодарение на нея, заприличах на парцал! А преди по - малко от година седях и й се подигравах за това, че ме е ударила с шкафчето си, без да иска. Виктория ми го върна, макар и несъзнателно.
Очите ми бяха влажни, но тя надали забеляза това. Свечеряваше се. Телефонът ми извибрира. Беше Леа.
