На шега

Нищо не знаеш

Не можех да спра да мисля за онзи квартал, там се почувствах свободна за пръв път, откакто започнах да се занимавам с ТикТок. Дори онези момчета изглеждаха по-интересни от всичко, което ме заобикаля напоследък. Има и нещо друго. Онази тръпка, онзи страх напълно избиха мисълта за Тони от главата ми, а аз точно това искам и точно това търся. В интерес на истината не ме е страх от Ноен, Атикъс и Алехандро, те са също толкова объркани, колкото мен.
Сутринта, докато момчетата все още спяха и Корадо не пазеше вратата като ловджийско куче, аз си обух обувките и излязох.
Пак по същата алея, по същите тесни улици подскачах като свободно дете на поляна. Хората ме гледаха все така странно през малките прозорчета на малките къщи, а всички животни обикаляха дворовете като свободни граждани. Тази гледка ме върна обратно в България, в моето село, когато бях малка. Баба ми гледаше животни, като живееше все още на село. Винаги обичах да ставам рано, за да храня кокошките с нея, най-хубавите ми спомени. И онези безкрайни игри, докато Скънцето не залезе и уличните светлини засветят ярко. За това харесвах гетото, припомни ми коя съм.
-Какво правиш отново тук?-чух дебел и ядосан глас зад себе си.
Обърнах се и видях Атикъс да седи зад мен свил ръцете си в юмруци. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото притеснен. Аз му се усмихнах дружелюбно, а той отпусна ръце.
-Дойдох да се разходя.-отвърнах.
-Не трябва да си тук, момиче.-той се приближи рязко към мен.-Махай се!
-Не ме е страх от вас.
-Нищо не знаеш!-извика той.
Отстъпих назад, когато чух пляскане на ръце в другия край на улицата. Обърнах се, за да видя самодоволната усмивка на Ноен разперена по цялото му лице, а зад него другото му приятелче Алехандро. Атикъс преглътна мъчително, но бързо се прикри.
Ноен и Алехандро се спуснаха надолу по улицата с бавна крачка, застанаха пред мен, но само Ноен се приближи реално до мен.
-Защо си отново тук?-засмя се той.-Нали те спасиха вчера, сама си навличам проблеми.
-Не ме е страх от вас.-погледнах го в очите.
Той повдигна веждите си и се отдръпна от мен, след това ми обърна гръб и разпери леко ръце в двете посоки. Аз седях и очаквах някаква реакция, но той просто седеше там.
-Кажи ми,-Ноен направи пауза.-кой знае, че си тук и какво замисляте вие, утрепки?
-Сама съм.-отвърнах твърдо.
-Да, бе.-той се засмя.-Вчера едва ли не щеше да ревнеш, а днес идваш сама? За глупак ли ме имаш, Лина?
-Дойдох, защото искам да преговарям.
Ноен се обърна рязко към мен и се подсмихна. Атикъс и Алехандро просто седяха в страни и гледаха да не се замесват.
-Добре, последвай ме.-каза Ноен.
Пое нагоре по улицата, а аз го последвах заедно с момчетата зад мен. Краката ми трепереха, но опитвах да съм силна.