Hi dear thank you so much for adding my ff hope you'll like it
          Much love

People, who have committed suicide are not cowards... they have just been fighting for too long... 

Беше ми приятно... 

Добре...
          
          Решението да споделя, надявам се накратко, следното нещо бе породено от временния край на маната, която чета. Забавно, нали! Та, нали знаете чувството когато ваше любимо нещо свърши и просто не ви е добре...
          
          Да си дойдем на думата. Започнах да се замислям за бъдещи глави, за действия и т.н., обичайните неща. Тогава обаче си дадох сметка за нещо.
          
          Всички си представяме какво ще се случи по-нататък, нали? Обзалагам се, че половината от вас имат тайно планирано, или поне предполагаемо бъдеще. Е, да...
          
          Тогава в главата ми се настани мисълта, която ме мъчи последните няколко дни...
          
          Хора, меко казано не се виждам в бъдеще. И не говоря за след 70 години, не. Не мога визуално дори да си представя дипломирането си. Имам само 2 шибани години, ей!
          
          За последните 76 часа точно се опитвам пак и пак да си се представя поне в университет... ами... не мога!
          
          Та аз дори гимназия не си представям да завърша. Та, знаете ли кое е притеснително? Всички - нашите, приятели, познати, учители - всички ме питат какво мисля д а правя с бъдещето си, а аз нямам какво да им отговоря освен "не знам". И то не защото не съм решила, както си мислят те, а защото не виждам алтернатива, която е бъдеща.
          
          Може да не звучи кой знае какво, но се изплаших. Меко казано си мисля, че ще умра.
          
          И тук идва и другият въпрос, не ме е страх, че ще ритна камбаната някой ден, а че ще се случи много рано, че ще оставя нашите, например.
          
          Искам толкова неща да направя, но някак си усещам, че няма да мога.
          
          Благодаря, че ми изслушахте тъпотиите, но не знам как и с кого да говоря. Реших да пиша тук, защото има доста по-интелигентни хора, които биха поне обърнали внимание... ако има такива де...
          
          Поли

Няма да пишеш предсмъртна писмо,нали?
          Само...питам

Здравейте...
          
          Малко по-късно днес ще направя едно изявление, което не ми се иска, но все пак ще направя. 
          
          Поли

{ᴮᴱᴬᵁᵀᴵᶠᵁᴸ ᴾᴱᴿˢᴼᴺ ᴬᵂᴬᴿᴰ }♡✧⁽ •⌄• ⁾ ᵒⁿᶜᵉ ʸᵒᵘ ᵍᵉᵗ ᵗʰᶦˢ ᵃʷᵃʳᵈ, ʸᵒᵘ’ʳᵉ ˢᵘᵖᵖᵒˢᵉᵈ ᵗᵒ ᵖᵃˢᵗᵉ ᶦᵗ ᵒⁿ ᵗʰᵉ ʷᵃˡˡ ᵒᶠ ⁸ ᵖᵉᵒᵖˡᵉ ʷʰᵒ ᵈᵉˢᵉʳᵛᵉ ᶦᵗ. ᴵᶠ ʸᵒᵘ ᵇʳᵉᵃᵏ ᵗʰᵉ ᶜʰᵃᶦⁿ ⁿᵒᵗʰᶦⁿᵍ ʷᶦˡˡ ʰᵃᵖᵖᵉⁿ, ᵇᵘᵗ ᶦᵗ’ˢ ⁿᶦᶜᵉ ᵗᵒ ᵏⁿᵒʷ ᵗʰᵃᵗ ˢᵒᵐᵉᵒⁿᵉ  ᵗʰᶦⁿᵏˢ ʸᵒᵘ’ʳᵉ ᵇᵉᵃᵘᵗᶦᶠᵘˡ ᶦⁿˢᶦᵈᵉ ᵃⁿᵈ ᵒᵘᵗ! ♡♡

Мислите ли, че имам шанс с female-celebrity crush-а ми...
          Искам да ѝ пиша хддд....

Случвало ли ви се е да се много близки с някого, чак кръш ви става, ала-бала. Да се скарате като в индийските сапунки и бам, вече не си говорите.
          И изведнъж от небето пада една неземна красавица, която не ви говори и най-вероятно дори на знае, че съществувате, но вие сте разгонен далматинец и си точите лигите по нея...
          Или тайно се надявате другият човек да се съвземе от индийския филм и да се върне на европейска земя.
          Ем, няма как да знам хдддд

Ами... нали в живота има такива моменти, в които не искате да сте на тази земя. Да...
          
          И тогава се появяват едни хора, които ако не си се удавил в океана на отчаянието, в който си потънал, то те ще те извадят и убият лично, защото си си позволил да се озовеш там като цяло.
          
          Или такива, които ще ти купят самолетен билет, само и само да те скрият от собствените ти грешки. Които живеят на другият край на континента и се познавате от има-няма година.
          
          Такива, които си наранил неволно, с които не си говорил отдавна, които въпреки болката си всеки път те питат "Как си?".
          
          Такива, които живеят в съседния град, с които вече не сте постоянно заедно, но винаги ще ти повдигнат настроението.
          
          Такива, които вече не говорят с теб и въпреки нещата, които са станали между вас, въпреки караницата и ежедневните избухвания в тези дълги 12 години още са там и те подкрепят. 
          
          С които не смееше да говориш цяла учебна година, заради които донякъде те заряза най-добрият ти приятел. Които след тези години останаха до теб. Такива, които са на 10 минути разстояние и са готови да те гушкат, въпреки че не са по тези неща.
          
          Такива, които още не си срещнал. Които може и да са най-ценните хора в живота ти.
          
          Мислех си дали да поствам това като цяло, понеже не съм добре физически, а сега се оказа и психически(емоционално), и твърде дълго си подтисках емоциите. Не искам съчувствие, или поне си мисля, че не искам, което звучи малко жалко. 
          
          Просто се оказва, че съм един голям, шибан и недорасъл егоист. Човек явно мислещ за себе си и само себе си. Които явно само наранява... 
          
          Изпитвам си болката за всичко и ще си я търпя още малко, съвсем мъничко... 
          
          Та по същество, искам да благодаря на приблизителните 10-15 човека в скапания ми живот, които бяха до мен въпреки отвратителната ми същност. Които ме обичаха, които вече не са ми приятели, а семейство.
          
          Bye guys!