тялото ѝ беше като градина,
виолетки цъфтяха по скулите ѝ,
незабравки, като белези
извиваха се върху шията ѝ,
синчец багреше ребрата ѝ,
детелини нашир бедрата
се простираха в безпътни пътеки.
тялото ѝ беше като градина,
виолетки цъфтяха по скулите ѝ,
незабравки, като белези
извиваха се върху шията ѝ,
синчец багреше ребрата ѝ,
детелини нашир бедрата
се простираха в безпътни пътеки.
волна птицо,
обект мой на завист,
виждам ловеца
с красивата пушка,
излязъл е на лов,
прокрадва се.
дебелия скицник
в ръцете ми трепери,
рисувам те днес,
но е за последно.
стъпил е здраво,
опрял пушката в рамо,
цевта сочи на горе.
бам.
девойко със захарни коси
от къде идваш,
при мен ли пристигаш?
защо очите ти
гледат ме тъй студено,
тъй бежалостна си ти,
девойко със захарни коси.
сладка си външно,
разбирам,
но вътрешно?
безвкусна си.
@ gerrianvb благодаря ти. има всякаква поезия - смислена и безсмислена, разбираема и неразбираема. не съм съгласна с твърдението, че истинската поезия трябва да е неразбираема.
невъоръжените очи ясно виждат през бялата плетеницат от разлистили се цветя. не е трудно да забележиш контрастът на мръсната дантела с живата плът отвъд нея. плът с цвят на кафени зърна.
- дантелен параван
не си девица, непостояннице,
от далече пращаш ти целувки,
уви не само аз ги приемам,
облик мениш като дреха.
мене блазниш всякак, знаеш,
като дойдеш бяла като мляко,
тънка като извито острие, или
пълна като роза преди цъфтеж.
зная аз, зная, любима Луна,
че далече съм от единственна,
но сега, тези часове са мой,
и през тях, ти също си моя.