Glory and Gore

Глава 2

Времето се сливаше в едно мъгливо петно и Джехьон нямаше понятие къде се намира, нито защо. Идваше в съзнание за част от минутата и се опитваше да оправи лошото си зрение, след което отново припадаше. Ту беше ден, ту - нощ.

- Пий - чуваше глас той, който сякаш бе много далечен, но и много познат.

Колко дни бяха минали? Колко дни прекара в компанията на този глас, който му помагаше да не умре? Нямаше капка енергия в тялото си, но това му даваше някаква сила.

Пробуди се от силно раздрусване, раните по тялото му прокървиха. Усети топлата течност по кожата си, но не й обърна почти никакво внимание. Отвори бавно очи и изчака малко, докато неясните образи станат цветни петна. Петната придобиха форма и скоро разбра, че над него беше надвесена човешка глава.

- Трябва да живееш - говореше въпросната глава. Джехьон смръщи вежди заради болката, сетне отново затвори очи. Това беше гласът, който му даваше вода и който поддържаше тялото му по някакъв начин.

Друсането продължи и не след дълго спря. Разпозна звука на копита, удрящи се в чакъла. Отново събра сили да отвори очи.

- Къде съм? - попита той с пресъхнало гърло.

Млад чернокож мъж му се усмихна облекчено.

- Няма да си много доволен, когато разбереш.

Джехьон не разбра точно какво има предвид той, но кимна бавно. Направи му знак с ръка и другият му помогна да се надигне. Джехьон се огледа. Намираха се в клетка, доста голяма при това, която бе върху каруца, теглена от два коня. Зад решетките на клетката се бяха събрали около тридесетина човека, натъпкани вътре като сардини. Той беше единственият с толкова тежки рани и единственият... азиатец. Останалите бяха с по-тъмен цвят на кожата, изглеждаха отчаяни и изтощени.

- Къде отиваме? - попита отново той, искайки да научи какво става.

- Никой от нас не знае - каза мъжа до него. Събеседниците им се бяха отдръпнали в другия край на малкия си затвор, за да направят място за ранения. Джехьон им благодари с кимване. - Но едно е сигурно. Ще ни продадат.

- Да ни продадат? - обърка се той, главата го болеше.

- Да. Всички тук не сме нищо повече от шепа добитък.

Джехьон знаеше отдавна за търгуването роби. Никога не бе подкрепял това, нито пък искаше да се сдобива с такива, но сега, виждайки лицата на всички тези хора, сърцето му се сви. Нима това се случваше в държавата му? Нима хора като него караха хора като тях да страдат, да робуват?