Glory and Gore

Глава 1

Джехьон не знаеше колко време бе минало. Кучето лежеше кротко до него, поставило глава между предните си лапи и го гледаше тъжно. Сякаш усещаше болката му, сякаш можеше да я разбере. Джехьон все още се мъчеше да възприеме грозната истина, но умът му просто не го побираше. Милваше лицето на любимата си и отправяше молби към боговете. Нямаше как това да е вярно, не можеше да се случва на него.

Неусетно как бе заспал малко преди слънцето да изгрее, опрял гръб на стената и държащ безжизненото тяло на съпругата си. През тези няколко минути, в които успя да се откъсне от този свят, някак се заблуди, че реалността е друга. Чу отново смеха й, прокара ръка през косите й, тя му направи комплимент колко е силен. Чу бягащите стъпки на сина си, детския му смях и къщата се оживи. Сепна се заради появилата се гръмотевица и отвори очи. Тежки капки дъжд закапаха от небето и безмилостно удряха по земята, по него, по кучето, по тялото в ръцете му. Край. Животът му приключи.

- Со Хи-я... - прошепна той, гласът му трепереше, докато мръсните му пръсти милваха бузата й. Нямаше никаква реакция. - Какво се случи, Со Хи-я...?

Искаше да плаче, да крещи, да изпочупи всичко. Искаше да унищожи света, искаше да избие всички хора. Нямаше описание за болката му, тя щеше да трае до сетния му дъх. Подсмръкна под прикритието на дъжда и се разплака. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Всичко наоколо изглеждаше празно и студено, нямаше го вече онзи дом. Любовта му бе изгубена, душата му - смачката. Цялото му същество се разтресе от мъка.

Пое си дълбоко въздух и си каза да запази самообладание. Трябваше да е разумен. Трябваше да мисли рационално. Трябваше да намери решение. Но как би могъл да остане спокоен, когато най-любимото му същество беше мъртво?

Изтри лицето си с ръка и си удари силен шамар. Не. Трябваше да е силен. Заради нея. Заради мрака, който бе застигнал любовта им. Трябваше да бъде силен. Трябваше да намери виновниците и да отмъсти. Със сигурност щеше да го направи.

Щеше да я погребе тук и да направи дарове на боговете. Душата й заслужаваше светъл път и той щеше да й го осигури. Изправи се, като преди това внимателно положи Со Хи на земята. Имаше намерение да влезе  вътре и да намери нещо, с което да копае, когато се спря. Ушите му доловиха звук от подкови, коне тичаха към него. Можеше да ги чуе дори сред пороя, този звук му бе толкова добре познат. Напрегна се и поизправи рамене, заглеждайки се в далечината. Кои бяха тези? Присви очи, опитвайки се да различи нещо през надигащата се мъгла. Не след дълго дузината конници доближиха и той видя броните им. Същите като неговата.