Всичко започна с един поглед.
Може би всяка велика любовна история започва така...с един поглед.Един миг. Мигът в който се пали сърцето ти.Първоначално е искра, дори не осъзнаваш какво всъщност започва.После огънят се разраства в гърдите ти и се бушува срещу разума.Кара те да вършиш луди неща.Диви. Опасни дори. А когато се разочароваш от прекомерните очаквания огънят стихва. Остава тихото пламъче..тлеещо,докато не намери допир до бензин.Тогава всичко лумва, сякаш по-силно и от преди.
Любовта ми с Джакомо беше точно такава.
Но изпреварвам събитията ... Моята история започва от заветният миг в който получих онова писмо.
-Тук е! Тук е! -Майка ми крещеше ентусиазирано в слушалката. Беше по-щастлива и от мен.
Разговаряхме по телефона.Аз крачех нервно напред-назад в малката стая в общежитието ми в университета в Осло.Отвън валеше сняг на парцали.Имаше непрогледна мъгла,а въздуха беше тежък и влажен.Януари месец се открояваше с люта зима и хапещ вятър.Майка ми най-вероятно беше в кухнята на първият етаж в къщата ни.Можех да си я представя сега със светлорусата си коса дълга до кръста, стелеща се като водопад от букли. Очите й –огромни и сини, като на онези кукли в антикварните магазини.Имаше порцеланова кожа, поддържан маникюр и винаги ухаеше на Джо Малоун.Майка ми беше превзета,да , но също така беше най-добрата ми приятелка, най-всеотдайната майка и ми беше дала живота,който тя самата не е имала.
-Почакай малко миличка- чу се отваряне и затваряне на шкафчета, после скъсването на плика.Последва тягостно мълчание.Мозъкът ми работеше на диви обороти, дано да са отказали...дано да не са ме приели.Повтарях се го като мантра.В същото време крачех напред-назад из тясното пространство и гризех упоритата кожичка на палеца си.Можех да си представя майка ми със светлорозовият си сатенен халат,пухени пантофки в розово злато и вдигната руса коса на кок,четейки ожесточено напечатаните букви.
Чу се силен писък,който спука тъпанчето ми.
-Какво по дяв..
-Приета си! Приета си!! -майка ми крещеше по телефона и най-вероятно подскачаше от радост.
Аз бях спряла малките обиколки на стаята ми.Все едно,че пуснах корени в бетона.Не...това не можеше да се случва.
