Мабон

Марго

  Събудих се рязко с мисълта, че светът е изчезнал, аз съм потънала в тъмнина, а срещу мен върви човекът отговорен за всичките ми кошмари. Дишането ми се учести само при мисълта за него, а тъпа болка се загнезди в центъра на главата ми. Сънят бе така реален и имах чувството, че ако сега затворя очи, отново ще продължа да сънувам и ще чуя и срещна човекът, който се мъча да забравя вече двайсет години. В ума ми цареше хаос, а ужасяващите картини все още разиграваха събитията си в главата ми. Само това ми липсваше, помислих на ум иронично. Още едно нещо, което да добавя към списъка си с тревожни мисли, който през изминалата седмица бе започнал да расте главоломно. Само дето това не бе обикновена тревожна мисъл и знаех, че ако скоро не се разсея, спомените щяха да ме залеят и скоро нямаше да мога да изплувам на повърхността.
   Взех телефона и пуснах музика в опит поне малко да се разведря. Докато мелодиите вървяха, свърших рутинните си задачки и накрая отново се намерих седнала на леглото.
   Днес мислих да си почина и нямаше да позволя на поредният кошмар да провали денят ми. След като повторих това няколко пъти с надеждата, че наистина ще повярвам в думите, реших да си съставя план какво ще правя днес. Като за начало сметнах, че ще е добре да си направя една ободряваща разходка, а след това щях да мина през супермаркета и да си направя обяд. Накрая като завършек на деня, щях да почета с чаша вино и идилията щеше да е пълна.
   Облякох първите спортни дрехи,които видях и излязох от вкъщи. Улиците бяха претъпкани и града отдавна се беше събудил, нищо че все още нямаше девет часа и си беше истинско предизвикателство да останеш невредим, докато стигнеш до дестинацията си. Аз най-накрая се озовах на входа на парка и се разходих без никакви проблеми. Бях прегладняла, тъй като пропуснах закуската, но за обяд мислех да си направя салата и омлет и това щеше да компенсира лишението от закуска.
   Запътих се към близкия магазин и тъкмо щях да вляза, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се и се ослушах. Около мен беше странно опустяло. Ако допреди пет минути се разминавах с маса души, сега не се виждаше и един човек, а тишината беше толкова наситена, че и игла да паднеше, щеше да се чуе. Постоях няколко минути в тиха надежда, че който ме е повикал ще се покаже, но надеждите ми явно останаха нечути, защото никой не се появи. Реших, че ми се е причуло и липсата на хора е просто едно съвпадение и влязох в магазина.
  След като се прибрах си направих обяд и седнах да напиша няколко глави. Вече началото беше готово и продължавах напред с пълна сила. Имах договор с издателство, което беше едно от най-добрите в града, но уловката беше там, че искаха книга да се напише и преработи за половин година, за да може в най-скоро време да излезе на пазара. Честно, не знам защо имат такъв голям интерес, при условие, че това е първата ми книга и съм едим млад писател, но както и да е. Радвам се и след като ми се е отворила възможност, ще я грабна с две ръце.
  Минаха 5 часа откакто започнах да пиша и очите ми париха, а гърба ми се беше схванал. За пръв път, идеите ме бяха осенили толкова мощно, че да не мръдна от лаптопа цял следобед. Бях много доволна и ако вървях с това темпо, съсигурност щях да предам книгата навреме. Имах нужда от парите, които щях да получа  след издаването на книгата и дори и да са минимални, няма да изгубя нищо, ако я издам.
  Станах и се запътих към спалнята, където бях оставила телефона си. Звъннах на последният човек, с който бях говорила и той като никога вдигна от първият път.
  -Здрасти, Ар! Как мина регресията? Узна ли тайните на миналото си? -  попитах с лека насмешка в гласа.
  Арлен вярваше във всякакви магии и всичко, което казваха шарлатанките по улиците. Толкова си бе навила на пръста, че това е истина, че каквото и да правех, не можех да я разубедя в противното. Този път беше отишла на регресия с цел да види дали ще разбере нещо, от някой минал живот, за неописуемият страх от вода, които се появи преди седмица и от който изпадаше в истерия, всеки път щом се докоснеше до вода. Всеки път, когато трябваше да се къпе, бях при нея и едвам я удържах от това да захвърли слушалката и да излети внезапно, гола и мокра от банята. Беше си тежка задача..
  - Здрасти! Мина много добре! И знаеш ли!? Разбрах откъде се е появил този внезапен страх! Представяш ли си!? Бях толкова притеснена, а всъщност водещата жена ми показа спомен от минал живот, в който съм се удавила в морето, докато съм се скачала от кораб, в който капитана е искал да ме убие. Препоръча ми всеки ден да медитирам и да са дишам дълбоко докато се обливам с вода. Дали това наистина ще ми помогне? - попита ме тя, след като свърши с тирадата си.
  Изпъшках наум.  Това, което тази жена й е казала са врели некипели. Всъщност, никой, който няма златна кръв във вените си, не може да прави, каквото и да е, свързано с окултното. Жената здравата я е лъгала, защото съм почти сигурна, че не това е причината за фобията й от вода. Но решавам да бе й разбирам надеждите и казвам:
  - Да, пробвай. Може да ти помогне, тъй като всичко е в главата ти, а медитацията наистина помага в изтласкването на внушенията, измислени от нас самите. Пробвай, вярвам, че ще се справиш! - това, което й казах, наистина е вярно, а и тя е силна и знам, че ще успее да се пребори със страха си.
  - Благодаря ти и аз си мисля, че ще стане! Ти иначе как си, какво прави днес? Почина ли си, след натоварената седмица?
  - Ами.. да, горе долу си починах. Случиха се някой неща, които бяха малко странни, но като цяло денят мина добре. А само да знаеш колко много напреднах с книгата... Искаш ли да ти прочета последните глави, които написах?
  За момент другата страна на линията затихна , но когато Ар отново проговори звучеше съвсем нормално.
  - Да, искам да ми прочетеш, но може ли преди това да ми кажеш какво те притесни днес? Знаеш, че психолога каза да споделяш за всичко, което те притеснява, независимо колко дребно е то.
  - О, ама то наистина бяха много дребни неща и не заслужават да се коментират. Спокойно, добре съм. Нека сега ти почета малко. Последно стигнахме до десета глава, нали?
  - Да, но наистина се притеснявам и..
  - Ар, наистина, няма нищо, добре съм! Стига си се притеснявала толкова много! Хайде, искаш ли да ти почета?
  Няколко минути никоя от нас не проговори, докато най-накрая не се чу едно тихо добре. Взех лаптопа, като оставих телефона до мен на високоговорител, седнах на фотьойла срещу големите прозорци във всекидневната и започнах да чета на глас.