Белязан

14 Глава

София
Ерос Аджеров

Цялото семейство е строено в дневната, дори Александър, за когото не мога да кажа, че се радвам да видя. Чувствата са взаимни – разбирам още при първият му поглед към мен. Само, че не Александър е този, който искам да видя и не неговото отношение към мен ме интересува. Вече видях как се държи брат ми – той не разговаря с мен. Дойде в качеството си на шофьор и като такъв не продума нито веднъж, откакто напуснахме болницата. Претърсвам стаята и когато накрая я забелязвам, шибаното ми сърце започва да бие, като пред пръсване. Самият аз саботирам себе си и се предавам. Мислех си, че за двете седмици, през които не съм чувал нищо за нея и не съм я виждал съм успял да оставя само омразата в системата си. Но не е истина. Стисвам зъби от яд. Мамка му, тя буквално блести! Само като си помисля, че е заради брат ми, полудявам.

- Ще седнеш ли? – Ира застава пред мен и ми подава ръката си.

Хващам я и кимам, не защото имам нужда от помощ – вече съм много по-уверен и мога да се справя с отиването до креслото. Просто знам, че тя се тревожи за мен. Сядам така, че Дана да е срещу мен и изобщо не обръщам внимание на останалите от семейството. Очите ми я оглеждат и попиват всяка подробност от нея, докато тя упорито избягва погледа ми. Чувствам се зашеметен и осъзнавам, че съм избързал със всичките си заключения и решения. Няма да сторя нищо от шибаният си план. Дори при това положение, дори след случилото се, последното, което ще направя е да я нараня по какъвто и да било начин. Побеснявам от собствената си слабост и се изправям. Всички погледи спират върху мен.

- Ще си легна, - казвам прекалено рязко.

Не пропускам как баща ми присвива очи, но не му обръщам внимание. Най-малко с него искам да влизам в конфронтация в този момент. Сигурен съм, че е подготвил цял един спектакъл, но не искам да го слушам. Мисля, че може да почака още няколко дни, така или иначе накрая ще стигнем до неизбежният спор за фирмата, мястото ми в семейството и всичко останало. А аз ще го разочаровам още веднъж, като откажа да се прибера във Варна. Тръгвам бавно към стълбите, а толкова много ми се иска да се скрия по-бързо от всички тях, че ако можех щях да побягна. Дана ме настига и ме кара да спра.

- Искаш ли помощ? – Изненадва ме прекалено много, за смислена и логична реакция.

По принцип бих отговорил, че не съм инвалид или бих я скастрил, но тя толкова ме учудва, че единственото, което правя е да кимна. Слага ръка на гърба ми, а аз прехвърлям моята през рамото ѝ. Как да дойда на себе си, когато тя е толкова близо до мен?